Who's here?
We have 1 guest online
Приятели
Монтана днес


kazanlak-bg info

 Адмирал Маркетс
Имоти
Новини
Our Banner

Психология журнал
вземи кода
Wednesday, 18 September, 2019
EnglishБългарски
Username
Password
Remember me   Lost Password?
Home arrow Publications arrow Аpplied psychoanalysis arrow Зиг­мунд Фройд
Зиг­мунд Фройд Print E-mail
Written by Драгомир Петров   
сряда, 13 ноември 2013
(1856 - 1939)
 
 

     Дори и до днес не са об­х­ва­на­ти из­ця­ло ма­ща­би­те на ду­хов­на­та ре­во­лю­ция, из­вър­ше­на от де­лото на Зиг­мунд Фройд. Мно­зи­на пог­реш­но смя­тат, че пси­хо­а­на­ли­тич­на­та док­т­ри­на е са­мо спе­ци­ал­­­на об­ласт на ме­ди­цин­с­ка­та пси­хо­ло­гия, до­пъл­не­на от нов на­чин да се раз­г­леж­дат и ле­ку­ват ду­шев­ни­те за­бо­ля­ва­ния. При то­ва те про­пус­кат, че от­к­ри­ти­я­та на Фройд са нав­­­лез­ли във всич­ки кул­тур­ни нау­ки и им ока­зват сил­но въз­дейс­т­вие. Вли­я­ние на пси­хо­­а­на­ли­за­та мо­же да се от­к­рие във въз­пи­та­ни­е­то и пе­да­го­ги­ка­та, във фи­ло­со­фи­я­та, антро­по­ло­ги­я­та, ет­но­ло­ги­я­та, ис­то­ри­ог­ра­фи­я­та, из­кус­т­во­то и из­кус­т­воз­на­ние­то, в со­ци­о­ло­ги­я­та, по­ли­ти­ка­та, ико­но­ми­ка­та, ре­ли­ги­я­та, ли­те­ра­ту­ра­та и ли­те­ра­ту­роз­на­­ни­е­то. Мал­ко са об­лас­ти­те на кул­тур­ния жи­вот, ко­и­то ос­та­ват не­до­кос­на­ти в ед­на или дру­га сте­пен от проз­ре­ния­та на дъл­бин­на­та пси­хо­ло­гия. За­то­ва не е пре­си­ле­но да се твър­ди, че с по­я­ва­та на Зиг­мунд Фройд и не­го­ви­те уче­ни­ци, ду­хов­ни­ят кли­мат на на­­ша­та епо­ха се е про­ме­нил. Пре­ди всич­ко, об­разът за чо­ве­ка е до­бил но­ви ас­пек­ти, от ко­и­то ед­но мо­дер­но све­то­раз­би­ра­не не мо­же ве­че да се от­ка­же.

     Ето за­що, не е слу­чай­но, ко­га­то на­ри­чат Фройд „ре­зю­ми­ращ чо­век”, кой­то по­доб­но на Дар­вин, Маркс, Шо­пен­ха­у­ер, Ниц­ше и дру­ги, обе­ди­ня­ва кул­ту­ра­та на ед­но сто­ле­тие. Не­го­ви­ят жи­вот, об­х­ва­щащ пе­ри­о­да 1856-1939 се впли­та в епо­хал­ни ду­хов­ни пре­ло­ми, за ко­и­то сам той има ог­ро­мен при­нос, раз­ру­ша­вай­ки ста­ри мис­лов­ни фор­ми и ра­зобли­ча­вай­ки тра­ди­ци­он­ни пред­раз­съ­дъ­ци. Той съз­да­ва соб­с­т­ве­на на­у­ка, за да раз­бе­ре по-доб­ре са­мия се­бе си и чо­ве­чес­т­во­то. Сме­лост­та и хлад­нок­ръ­ви­е­то, с ко­и­то ана­ли­зи­ра се­бе си и сво­и­те ближ­ни, от­ва­рят заб­ра­не­ни до­то­га­ва вра­ти към дъл­би­ни­те на ду­шев­ния жи­вот. Ду­шев­но­то не­съз­на­ва­но, пре­ди не­го раз­г­леж­да­но спе­ку­ла­тив­но от фи­ло­со­фи, се­га ста­ва дос­тъп­но за на­уч­но из­с­лед­ва­не. С не­о­би­чай­на про­ни­ца­тел­ност Фройд пре­веж­да ези­ка на не­съз­на­ва­но­то на ези­ка на съз­на­ни­е­то, с кое­то мо­гат да се раз­га­да­ват мно­го не­раз­б­ра­ни до­то­га­ва ду­шев­ни фе­но­ме­ни.

     Та­ка мъд­рост­та на на­ро­ди­те, на пи­са­те­ли­те и на фи­ло­со­фи­те мо­же да об­ле­че одеж­ди­­те на на­уч­на­та тер­ми­но­ло­гия. През це­лия си жи­вот Фройд се гор­дее, че ся­каш му се е уда­ло да нап­ра­ви и от чо­веш­ка­та ду­ша пред­мет на ес­тес­т­воз­на­ни­е­то. Ка­то при­вър­же­ник на ма­те­ри­а­лис­тич­ния све­тог­лед, той от­к­ри­то меч­тае да вклю­чи ду­шев­ния жи­вот в един­с­т­во­то на при­ро­да­та, та­ка че той да мо­же да бъ­де раз­г­леж­дан ка­то „при­ро­ден обект” чрез за­ко­на за при­чин­ност­та и енер­ге­тич­ния на­чин на трак­ту­ва­не. Спо­ред не­го, „ху­до­жес­т­ве­но­то” тъл­ку­ва­не на ду­ша­та тряб­ва да се за­ме­ни с точ­ния на­у­чен под­ход, по­до­бен на под­хо­да във фи­зи­ка­та, хи­ми­я­та, би­о­ло­ги­я­та. Та­зи меч­та на при­ро­до­из­пи­та­те­ля Фройд не се осъ­щес­т­вя­ва. Са­ма по се­бе си тя е про­ти­во­ре­чи­ва, по­не­же из­ра­зя­ва две неп­ре­о­до­ли­ми про­ти­во­по­лож­нос­ти в соб­с­т­ве­на­та ду­ша на Фройд: имен­но, Фройд, ху­ма­нис­тът, и Фройд, при­вър­же­ни­кът на един по-ско­ро ме­ха­нис­ти­чен ма­те­ри­а­ли­зъм. Те­зи две раз­лич­ни ду­хов­ни наг­ла­си са ед­нак­во сил­ни в съз­да­те­ля на пси­хо­а­на­ли­за­та. В раз­ре­ша­­ва­не­то на въз­ник­ва­щия от­тук кон­ф­ликт, в про­дук­тив­но­то об­х­ва­ща­не на две­те сфе­ри на ду­хов­ния свят, Зиг­мун Фройд дос­ти­га ис­тин­с­ко ве­ли­чие, за ко­е­то му се въз­хи­ща­ва­ме.

     Ако се раз­г­ле­дат ре­зул­та­ти­те от то­ва уникално де­ло, най-доб­ре мо­же да се раз­­­бе­ре как из­г­леж­да Фрой­до­ва­та „ес­тес­т­ве­на на­у­ка на ду­шев­ния жи­вот”, в как­во се със­­­тои ней­на­та ге­ни­ал­ност и как­ви са ней­ни­те гра­ни­ци. След­ва кра­тък прег­лед от­нос­но из­рас­т­ва­не­то на Фройд ка­то учен и фи­ло­соф на кул­ту­ра­та.

    
Пред­п­си­хо­а­на­ли­ти­чен пе­ри­од (1856 - 1895)
    

     Живо­тът на Зиг­мунд Фройд е опис­ван чес­то и под­роб­но (осо­бе­но от Ър­нест Джо­унс). След из­вес­т­ни тер­за­ния и ко­ле­ба­ния мла­ди­ят Фройд ре­ша­ва да след­ва ме­ди­ци­на, за ко­е­то, как­то се пред­по­ла­га, го на­сър­ча­ват про­чи­тът на Дар­ви­но­ва­та те­о­рия за про­из­хо­да на ви­до­ве­те и пог­реш­­­но при­пи­са­ни­ят на Гьо­те фраг­мент „При­ро­да­та”. По вре­ме на след­ва­не­то си във Ви­­ен­с­кия уни­вер­си­тет той се пос­ве­ща­ва с го­лям ин­те­рес на проб­ле­ми­те на би­о­ло­ги­я­­та, по­ра­ди ко­е­то се дип­ло­ми­ра със за­къс­не­ние. Пос­ле след­ват го­ди­ни на асис­тен­т­с­ка ра­бо­та в ка­тед­ри по пси­хо­ло­гия, нев­ро­ло­гия и мо­зъч­на ана­то­мия; вле­че­ни­я­та му са по-ско­ро към на­у­ка­та, от­кол­ко­то към кли­нич­на­та ме­ди­ци­на. Но, тъй ка­то фи­нан­со­во не мо­же да си поз­во­ли науч­­на ка­ри­е­ра, ста­ва прак­ти­ку­ващ ле­кар, глав­но в об­ласт­та на нев­ро­ло­ги­я­та. Та­зи спе­ци­ал­на дис­цип­ли­на го мо­ти­ви­ра за раз­лич­ни пъ­ту­ва­ния във Фран­ция, къ­де­то се свър­з­ва с Ж. М. Шар­ко, Бер­н­хайм, Ли­е­бо и др. При Шар­ко, в Па­риж, той се за­поз­на­ва с но­ви­те из­с­лед­ва­ния в об­ласт­та на хис­те­ри­я­та; при Берн­­­хайм и Ли­е­бо опоз­на­ва тех­ни­ки­те на хип­но­за­та и су­гес­ти­я­та. С при­я­те­ля на ба­ща си, Йо­зеф Бро­йер, във Ви­е­на се об­ръ­ща към из­с­лед­ва­не на хис­те­ри­я­та, къ­де­то пра­ви пър­ви­те си го­ле­ми па­топ­си­хо­ло­гич­ни (от­на­ся се до дис­цип­ли­на­та, изу­ча­ва­ща ду­шув­ни­те раз­с­т­ройс­т­ва и бо­лес­т­ни­те фор­ми на ду­шув­ния жи­во­т; по­ня­ти­е­то ви­зи­ра са­ми­те фе­но­ме­ни на раз­с­т­ро­е­на­та пси­хи­ка) от­к­ри­тия. От­нос­но при­но­са на 3. Фройд към па­топ­си­хо­ло­ги­я­та чес­то се заб­ра­вя, че още с първите си ме­ди­цин­с­ки тру­до­ве той пос­ти­га зна­чи­ми из­с­ле­до­ва­тел­с­ки ре­зул­та­ти. Та­ка ме­ж­ду 1880 и 1895 го­ди­на той пуб­ли­ку­ва цен­ни из­с­лед­ва­ния по хис­то­ло­гия и ана­то­мия, а съ­що за­бе­ле­жи­те­лен труд вър­ху афа­зи­и­те (го­вор­ни сму­ще­ния). Ка­то спо­ри с нев­ро­ло­гич­на­та спе­ци­а­ли­зи­ра­на ли­те­ра­ту­ра, Фройд ус­во­я­ва ця­ла ре­ди­ца от из­с­ле­до­ва­тел­с­ки тех­ни­ки и мис­лов­ни мо­де­ли, ко­и­то пра­вят въз­мож­но въз­ник­ва­не­то на пси­хо­а­на­ли­за­та. Как­то всич­ки зна­чи­тел­ни на­уч­ни пос­ти­же­ния, и то­ва не е вне­зап­но хрум­ва­не, ро­ди­ло се в ума на своя съз­да­тел. Пок­рай ог­ром­на­та си про­фе­сио­нал­на ра­бо­та, Фройд ус­пя­ва да се за­поз­нае с мно­го зна­чи­тел­ни прои­з­ве­де­ния на све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра от раз­лич­ни епо­хи. Ин­ту­и­­тив­но­то поз­на­ние на по­е­ти­те за ду­шев­ния свят, ко­е­то той но­си дъл­бо­ко в се­бе си, съ­що бла­гоп­ри­ят­с­т­ва раз­ви­ти­е­то на пси­хо­а­на­ли­тич­но­то уче­ние. Фройд е мно­го по-мал­ко за­поз­нат с въп­ро­си­те на фи­ло­со­фи­я­та, съ­от­вет­но на фор­ми­ра­щи­те го ма­те­ри­а­лис­тич­ни и по­зи­ти­вис­тич­ни на­уч­ни въз­г­ле­ди на XIX век, и през це­лия си жи­вот хра­ни скеп­тич­но сниз­хож­де­ние към фи­ло­соф­с­ка­та спе­ку­ла­ция. От вре­ме на вре­ме Фройд се по­зо­ва­ва на Гус­тав Т. Фех­нер, от ко­го­то въз­п­ри­е­ма ня­кои прин­ци­пи; има пред­с­та­ва съ­що за въз­г­ле­ди­те на Шо­пен­ха­у­ер и Ниц­ше, но из­бяг­ва да ги ус­вои из ос­но­ви, тъй ка­то ис­ка да си за­па­зи „не­за­ви­си­мост­та на пог­ле­да”. През 1890 го­ди­на Фройд се ха­би­ли­ти­ра във Ви­ен­с­кия уни­вер­си­­тет със спе­ци­ал­ност нев­ро­ло­гия. През 1886 го­ди­на се ожен­ва за Мар­та Бер­найс, с ко­я­то го свър­з­ва 53-го­ди­шен брак. От то­зи брак той има шест де­ца; са­мо дъ­ще­ря му Ана, оба­­че, про­дъл­жа­ва де­ло­то на своя ба­ща.

Го­ле­ми­те от­к­ри­тия (1895 - 1905)

     Йозеф Бро­йер от­к­ри­ва при ле­че­ни­е­то на ед­на хис­те­рич­на па­ци­ен­т­ка („Ан­на О.”), че сим­п­то­ми­те на за­бо­ля­ва­не­то мо­гат да бъ­дат по­не вре­мен­но от­с­т­ра­не­ни, ако бол­ни­ят бъ­де ос­та­вен в със­то­я­ние на ле­ка хип­но­за да раз­ка­же съ­би­тия от своя жи­вот. От то­ва Бро­йер и Фройд раз­ви­ват т. нар. „Ка­тар­ти­чен ме­тод”: чрез раз­к­ри­ва­не на вът­реш­ни кон­ф­лик­ти или кон­ф­лик­т­ни съ­би­тия от ми­на­ло­то, па­ци­ен­тът тряб­ва да из­вър­ши „ду­шев­но пре­чис­т­ва­не”. Фройд ек­с­пе­ри­мен­ти­ра с то­зи под­ход в мно­гоб­рой­ни слу­чаи, ка­то с по­­мощ­та на су­гес­ти­я­та се опит­ва да на­ка­ра па­ци­ен­та да „из­го­во­ри” сво­я­та бо­лест. Ус­пе­­хи­те на то­зи ме­тод са мно­го про­мен­ли­ви и нес­та­бил­ни. Все пак те ка­рат Фройд да за­бе­ле­жи, че при­чи­ни­те за хис­те­ри­я­та оче­вид­но не мо­гат да се със­то­ят в скри­ти „мо­­зъч­ни ано­ма­лии”, а по ня­ка­къв на­чин са свър­за­ни с би­ог­ра­фи­я­та на бол­ни­те. Ду­шев­ни трав­ми в дет­с­т­во­то и по-къс­но в жи­во­та из­г­леж­да пре­диз­вик­ват вът­реш­ни­те и вън­­­ш­ни проб­ле­ми, с ко­и­то па­ци­ен­ти­те не се спра­вят и за­бо­ля­ват. От­тук след­ва, че про­из­хо­дът на хис­те­ри­я­та и на дру­ги нев­ро­зи тряб­ва да се ло­ка­ли­зи­ра в би­ог­ра­фи­я­та. Та­зи те­за Фройд и Бро­йер зас­тъп­ват в сво­я­та кни­га „Из­с­лед­ва­ния вър­ху хис­те­ри­я­та (1895), ко­я­то по­ла­га ос­нов­ния ка­мък на пси­хо­а­на­ли­за­та.

     При­я­тел­с­т­во­то с Бро­йер се пре­къс­ва при съв­мес­т­на­та ра­бо­та по из­с­лед­ва­не­то на хис­те­ри­я­та. Фройд нас­то­я­ва да оп­ре­де­ли ран­ни­те дет­с­ки съ­ни­ща на сво­и­те па­ци­ен­ти ка­то „сек­су­ал­ни”, ко­е­то Бро­йер, пред­виж­дай­ки съп­ро­ти­ва­та на на­уч­на­та об­щ­ност сре­щу по­доб­на кон­с­та­та­ция, не же­лае да под­к­ре­пи. При­ем­ник на Бро­йер ста­ва бер­лин­с­ки­ят ле­кар Вил­хелм Флийс, ко­го­то Фройд прев­ръ­ща по-на­та­тък в един вид нас­тав­ник и съ­юз­ник. Флийс е спе­ци­а­лист по уши-нос-гър­ло, а в по-къс­ни­те си го­ди­ни се изя­вя­ва със стран­ни те­о­рии за „би­о­рит­ми­ка­та”. Яв­но в на­ча­ло­то на пси­хо­а­на­ли­за­та той из­пъл­­­ня­ва за Фройд важ­на­та фун­к­ция на пар­т­ньор в раз­го­во­ри­те, въз­п­ри­ем­чив кьм не­о­би­чай­­на­та му ин­ту­и­ция. Въп­ре­ки или по­ра­ди ду­хов­на­та си са­мос­то­я­тел­ност, през пър­ви­те го­ди­ни на сво­я­та дей­ност Фройд не­о­би­чай­но мно­го се нуж­дае от под­к­ре­па, та­ка че в жи­во­та му при­със­т­ват ре­ди­ца „пок­ро­ви­те­ли”, ко­и­то той оба­че, ра­но или къс­но е тряб­­­ва­ло да „дет­ро­ни­ра”.

     Ве­ли­ко­леп­но­то пред­с­та­вя­не на слу­ча­и­те в „Из­с­лед­ва­ния вър­ху хис­те­ри­я­та” раз­к­ри­ва Фройд ка­то „био­г­ра­фи­чен из­с­ле­до­ва­тел”. За раз­ли­ка от ле­ка­ри­те в не­го­во­то съв­ре­мие, ко­и­то зак­лей­мя­ват нев­ро­ти­ци­те ка­то де­ка­ден­ти и де­ге­не­ра­ти, 3. Фройд с тър­пе­ние и лю­бов се за­дъл­бо­ча­ва в би­ог­ра­фи­я­та на сво­и­те па­ци­ен­ти, при ко­е­то все по-яс­но раз­би­ра, че всич­ки ду­шев­ни фе­но­ме­ни на един чо­век об­ра­зу­ват вът­реш­но един­с­т­во. Ду­шев­ни­ят жи­вот е струк­тур­на ця­лост. Всич­ко в не­го е вза­и­мос­вър­за­но. Кой­то на­ме­ри клю­ча към та­зи ця­лост, мо­же да обяс­ни или да раз­бе­ре все­ки де­тайл. То­ва по­ня­тие за ця­лост Фройд иден­ти­фи­ци­ра с „не­съз­на­ва­но­то”, при ко­е­то той, в ду­ха на ро­ман­ти­чес­ко­то уче­ние за ду­ша­та, раз­г­леж­да съз­на­ни­е­то ка­то оп­ре­де­ля­но из­ця­ло от не­съз­на­ва­ни си­ли. Сле­ди­те от не­съз­на­ва­на ду­шев­на дей­ност тряб­ва да се тър­сят в здра­ве­то и в бо­лест­та.

     3. Фройд пос­те­пен­но за­мес­т­ва хип­но­за­та и су­гес­ти­я­та със „сво­бод­но­то асо­ци­и­ра­не”. Вмес­то да прис­пи­ва сво­и­те па­ци­ен­ти, той ги пред­раз­по­ла­га да раз­к­ри­ват в буд­но със­то­я­ние всич­ки­те си мис­ли и чув­с­т­ва, ка­то не си поз­во­ля­ва ни­то да ги кри­ти­ку­ва, ни­то да ги поп­ра­вя. Кол­ко­то по-от­к­ри­то те из­ле­ят своя вът­ре­шен жи­вот, тол­ко­ва по­ве­че стре­мя­щи­ят се да им по­мог­не ле­кар мо­же да се вжи­вее в тех­ни­те ис­тин­с­ки проб­ле­ми и кон­ф­лик­ти. При те­зи асо­ци­а­ции, па­ци­ен­ти­те за­поч­ват да раз­каз­ват и сво­ите съ­ни­ща. Фройд, са­ми­ят той „до­бър съ­ну­ващ”, слу­ша с изос­т­ре­но вни­ма­ние и се пи­та, да­ли съ­ни­ща­та съ­що не би­ха мог­ли да имат ня­ка­къв сми­съл. Та­ка той сти­га до въп­ро­са за тъл­ку­ва­не­то на съ­ни­ща­та.

     През 90-те го­ди­ни на XIX век Фройд ус­пя­ва да ана­ли­зи­ра мно­го свои соб­с­т­ве­ни съ­ни­ща и та­ки­ва на сво­и­те па­ци­ен­ти. Ста­ва му яс­но, че съ­нят е сим­п­то­ма­ти­чен за лич­ност­та на съ­ну­ва­щия и за не­го­ва­та нас­то­я­ща жи­тейс­ка си­ту­а­ция. Ако един раз­каз за сън мо­же да бъ­де ин­тер­п­ре­ти­ран це­ле­съ­об­раз­но, с то­ва се до­би­ва дъл­бок пог­лед към ду­шев­на­та кон­­­с­ти­ту­ция на съ­ну­ва­щия. В мно­го­го­диш­на из­с­ле­до­ва­тел­с­ка ра­бо­та Фройд уточ­ня­ва сво­­и­те тех­ни­ки за тъл­ку­ва­не на съ­ни­ща­та, ка­то фор­му­ли­ра за­дъл­бо­че­на те­о­рия за съ­ня, ко­­я­то съ­щев­ре­мен­но съ­дър­жа и но­ва те­о­рия за ду­шев­ния жи­вот. Тя е пуб­ли­ку­ва­на през 1900 го­ди­на под заг­ла­ви­е­то „Тъл­ку­ва­не на съ­ни­ща­та”. За мо­то на то­зи си труд, кой­то са­ми­ят Фройд раз­г­леж­да ка­то сво­е­то най-го­ля­мо и най-зна­чи­мо про­из­ве­де­ние, той из­би­ра ци­­тат от „Ене­и­да” на Вер­ги­лий: OFlectere si nequeo superos, Aheronta movebo!” („Ако не мо­га да под­чи­ня вис­ше­то, ще пус­на в дейс­т­вие дол­ния свят!”). То­ва не са­мо да­ва от­п­рат­ка към при­ро­да­та на съ­ня, но съ­що изя­вя­ва „ду­ха на бун­та” при Фройд. Не­го­во­то жиз­не­но де­ло е бунт сре­щу „вис­ши­те ин­с­тан­ции” на ду­шев­ния жи­вот и об­щес­т­во­то в пол­за на сек­су­ал­ност­та, ко­я­то мо­же да ми­не за пред­с­та­ви­тел на ду­шев­на­та „пре­из­под­ня”.

     Днес те­о­ри­я­та на Фройд за съ­ни­ща­та мо­же да се пред­пос­та­ви ка­то поз­на­та. Тя из­хож­да от то­ва, че все­ки сън е ха­лю­ци­на­тор­но осъ­щес­т­вя­ва­не на ин­фан­тил­но-сек­су­ал­ни же­­ла­ния. Съ­щин­с­ки­ят дви­га­тел на съ­ня е на­го­нен по­рив, кой­то при­над­ле­жи към сек­су­ал­ност­та в ши­ро­кия сми­съл на ду­ма­та. Пряк по­вод за съ­ну­ва­не­то е емо­ци­о­нал­ноз­на­чи­мо съ­­би­тие от де­ня (ос­та­тъ­кът от де­ня). То­ва пре­жи­вя­ва­не мо­би­ли­зи­ра прас­та­ри на­гон­ни же­ла­ния от дет­с­т­во­то, скри­ти дъл­бо­ко в без­съз­на­тел­но­то. На­гон­ни­ят им­пулс под­тик­ва към от­ре­а­ги­ра­не, но по­не­же в спя­що със­то­я­ние дос­тъ­път му до мо­то­ри­ка­та е зат­во­рен (спя­щи­ят ле­жи по­ве­че или по-мал­ко не­под­виж­но), на­го­нът се от­к­ло­ня­ва към въз­п­ри­­е­ма­ща­та стра­на на ду­ша­та, къ­де­то съ­жи­вя­ва об­ра­зи на па­мет­та, ха­лю­­ци­на­ции, об­ра­зи на же­ла­но­то, ко­и­то пред­с­тав­ля­ват съ­дър­жа­ни­е­то на съ­ня. Най-чес­то съ­ну­ва­щи­ят си спом­ня са­мо мал­ка част от съ­ня. Дейс­т­ви­тел­ни­те мис­ли на съ­ня тряб­ва да се из­ве­дат от не­го­во­то раз­каз­ва­не. Съ­ни­ща­та за­то­ва са труд­но раз­би­ра­е­ми, за­що­то чес­то мо­гат да бъ­дат нес­вър­за­ни, не­ло­гич­ни, мъг­ля­ви и мно­гоз­нач­ни. Да се раз­к­рие сми­съ­лът на един сън чрез тъл­ку­ва­не, е го­ля­мо из­кус­т­во.

     Фройд виж­да в съ­ня „цар­с­кия път към не­съз­на­ва­но­то”. Той го срав­ня­ва с вто­ри език, кой­то тряб­ва да се пре­ве­де на оби­чай­ния език на съз­на­ни­е­то. Ма­те­ри­а­лът на съ­ня, про­из­ли­защ от не­съз­на­ва­но­то, се де­фор­ми­ра в съ­ня чрез раз­лич­ни на­чи­ни за ра­бо­та на не­съз­на­ва­ния ду­ше­вен жи­вот. При съ­ня се по­я­вя­ват „раз­мес­т­ва­не”, „сгъс­тя­ва­не”, „об­ръ­ща­не в про­ти­во­по­лож­но­то”, „сим­во­ли­зи­ра­не” и т. н., чрез ко­е­то тек­с­тът на съ­ня ста­ва мно­гоз­нач­на ця­лост, труд­на за раз­га­да­ва­не. Фройд пра­ви ду­шев­на­та цен­зу­ра (Аза, по-къс­но Свръх-Аза) от­го­вор­на за то­ва, че в съ­ня на­гон­ни­те же­ла­­ния би­ват изо­па­ча­ва­ни. На­ши­ят мо­ра­лен „Аз” при­нуж­да­ва съ­дър­жа­ни­е­то на съ­ня да се мас­ки­ра, за да пре­ми­не пра­га към съз­на­ни­е­то. Тъл­ку­ва­не­то е, та­ка да се ка­же, преоб­ръ­ща­не „ра­бо­та­та на съ­ня”, то раз­бул­ва из­на­чал­ни­те под­ти­ци, на­ме­ри­ли в сим­вол­на фор­ма дос­тъп до съ­ня. При уме­ло тъл­ку­ва­не мо­гат точ­но да се по­со­чат мес­­­та­та, къ­де­то фраг­мен­ти­те от съ­ня тряб­ва да се вмък­нат в ду­шев­ни­те по­ри­ви на буд­но­то със­то­я­ние. Та­ка съ­нят ста­ва мо­дел за всич­ки па­топ­си­хо­ло­гич­ни об­ра­зу­ва­­ния. Кой­то раз­бе­ре съ­ня, е раз­б­рал, спо­ред Фройд, нев­ро­за­та, пер­вер­зи­и­те, пси­хо­за­­та, дет­с­кия ду­ше­вен жи­вот и т. н.

     Ка­то ос­но­вен мо­тив на не­съз­на­ва­на­та пси­хи­ка, про­я­вя­ващ се из­к­лю­чи­тел­но чес­то в съ­ни­ща­та, Фройд из­тък­ва „Еди­по­вия ком­п­лекс”, т. е. ду­шев­ни­те кон­ф­лик­ти на мал­ко­то мом­че, ко­е­то (уж) ис­ка сек­су­ал­но да при­те­жа­ва май­ка­та и аг­ре­сив­но да от­с­т­ра­ни от пъ­тя си ба­ща­та ка­то съ­пер­ник. При мо­ми­че­та­та по-къс­но се фор­ми­ра ана­ло­гич­но из­г­ра­ден „Ком­п­лекс на Елек­т­ра”. Мал­ко­то мо­ми­че ис­ка да иг­рае пред ба­ща­та ро­ля­та на май­ка­та и т. н. Та­зи те­за, ко­я­то до­би­ва фун­да­мен­тал­но зна­че­ние в пси­хо­а­на­ли­тич­на­та те­о­рия, и до днес се ос­пор­ва. Под съм­не­ние се пос­та­вя и то­ва, че съ­нят е по съ­щес­т­во „ори­ен­ти­ран към ми­на­ло­то”. Още през 1910 го­ди­на Ад­лер, Ме­дер и Юнг обяс­ня­ват, че съ­ни­ща­­та са „прос­пек­тив­ни” и са свър­за­ни по-ско­ро с бъ­де­ще­то, от­кол­ко­то с ми­на­ло­то на съ­­ну­ва­щия. Ос­пор­ва се и сек­су­ал­на­та сим­во­ли­ка на съ­ни­ща­та. Спо­ред Ад­лер, при съ­ня има­­ме ра­бо­та с пос­ти­га­не на це­ли за пре­въз­ход­с­т­во и ре­ша­ва­не на въз­ник­на­ли жи­тейс­ки проб­ле­ми; спо­ред Юнг, съ­ни­ща­та це­лят да ко­ри­ги­рат ед­нос­т­ран­чи­вост­та на съз­нател­на­та жиз­не­на наг­ла­са и т. н. В про­дъл­же­ние на де­се­ти­ле­тия мно­го от глед­ни­те точ­­­ки на Фройд са под­ла­га­ни на съм­не­ние и би­ват с кри­ти­ку­ва­ни. Неп­ре­ход­но слав­но де­ло на Фройд ос­та­ва оба­че то­ва, че той от­къс­ва съ­ня от при­ми­тив­но­то на­род­но су­­е­ве­рие, (ко­е­то пог­реш­но раз­би­ра съ­ни­ща­та ка­то „про­ро­чес­т­ва за бъ­де­ще­то”) и го пра­ви дос­тъ­пен за на­уч­но из­с­лед­ва­не. Сам Фройд на­пъл­но осъз­на­ва то­ва пос­ти­же­ние. Ко­га­то през 1895 го­ди­на ус­пя­ва да нап­ра­ви пър­вия пъ­лен ана­лиз на един сън, той пи­ше на Флийс в Бер­лин, че един ден в хо­те­ла ще има та­бе­ла с над­пис: „Тук д-р Фройд ус­пя за пър­ви път да из­тъл­ку­ва един сън”. Меж­дув­ре­мен­но та­бе­ла­та на­ис­ти­на е пос­та­ве­на в хо­тел „Бел-вю” край Ви­е­на, къ­де­то Фройд е нап­ра­вил тъл­ку­ва­не­то на своя соб­с­т­вен сън за „Ир­ма”.

     След „Тъл­ку­ва­не на съ­ни­ща­та” след­ва по-мал­ко­то съ­чи­не­ние „За па­топ­си­хо­ло­ги­я­та на все­кид­нев­ния жи­вот” (1904), къ­де­то Фройд се опит­ва да ра­зяс­ни т. нар. „греш­ки”. Сред греш­ки­те фи­гу­ри­рат фун­к­цио­нал­ни заб­лу­ди на ду­шев­ния жи­вот ка­то заб­ра­вя­не­то, греш­ки­те при пи­са­не и го­во­ре­не, зло­по­лу­ки­те и т. н. Съз­да­ва се впе­чат­ле­ни­е­то, че чо­­век ис­ка да из­вър­ши или да осъ­щес­т­ви не­що; съ­от­вет­но­то пос­ти­же­ние оба­че или изоб­­­що не ста­ва, или е са­мо час­тич­но, при ко­е­то в хо­да на дейс­т­ви­е­то се на­мес­ва ня­как­ва сму­ща­ва­ща тен­ден­ция. Как­то опис­ва то­ва Фройд, съз­на­тел­ни­ят им­пулс се раз­с­т­рой­ва от без­съз­на­ва­но ре­гу­ли­ра­не. Та­ка въз­ник­ва ком­п­ро­мис меж­ду на­ме­ре­ни­е­то на съз­на­ни­е­­то и наг­ла­са­та на не­съз­на­ва­но­то. Греш­ки­те (как­то и съ­нят) са вза­и­мо­дейс­т­вия на две­­те ос­но­во­по­ла­га­щи ду­шев­ни ин­с­тан­ции, та­ка че чрез тях мо­же да се до­бие съ­що тол­ко­ва пъл­но проз­ре­ние за мо­ти­ви­те на ду­ша­та, как­то и от съ­ни­ща­та. Съ­що и тук, Фройд от­но­во при­веж­да при­ме­ри от соб­с­т­вен и чужд опит. Книж­ка­та ос­т­ро­ум­но раз­бул­ва дя­во­ли­тост­та на не­съз­на­ва­но­то, ко­е­то се опит­ва чув­с­т­ви­тел­но да раз­с­т­рои пла­но­ве­те на съз­на­ни­е­то. То­зи текст, кой­то съ­щев­ре­мен­но ше­го­ви­то ра­зяс­ня­ва мис­­­лов­ни­те тех­ни­ки на пси­хо­а­на­ли­за­та, ста­ва ед­на от най-по­пу­ляр­ни­те пси­хо­а­на­ли­тич­ни пуб­ли­ка­ции. Тук Фройд от­но­во се при­съ­е­ди­ня­ва към мъд­рост­та на по­е­ти­те и мъд­рост­та на на­ро­да. Мно­зи­на го­ле­ми пи­са­те­ли опис­ват в твор­би­те си греш­ки (Дос­то­ев­­­с­ки, Шек­с­пир, Ши­лер, Гьо­те и др.), ка­то при то­ва, по­доб­но на дъл­бин­на­та пси­хо­ло­гия, пред­по­ла­гат зад при­вид­но слу­чай­ни­те обър­к­ва­ния „тай­ни на­ме­ре­ния”, ко­и­то де­мас­кират не­съз­на­ва­но­то на дейс­т­ва­щия чо­век.

     Чрез „Три очер­ка по те­о­рия на сек­су­­ал­ност­та” (1905), Фройд про­кар­ва пъ­тя към но­во раз­би­ра­не на сек­су­ал­ни­те пер­вер­зии, но съ­що с го­ля­ма нас­то­я­тел­ност зас­тъп­ва и те­за­та за сек­су­ал­ния на­гон на мал­ко­то де­те. Към сек­су­ал­ни­те пер­вер­зии се от­на­сят са­диз­мът, ма­зо­­хиз­мът, во­а­йор­с­т­во­то, ек­с­хи­би­ци­о­низ­мът, евен­ту­ал­но и хо­мо­сек­су­а­лиз­мът. Те­зи „заб­­­лу­ди на лю­бов­ния жи­вот” дъл­го вре­ме ос­та­ват за­ва­ре­ни­че на на­уч­но­то из­с­лед­ва­не. Сек­суал­но пер­вер­з­ни­те хо­ра се смя­тат за чу­до­ви­ща, из­ча­дия на при­ро­да­та. Ед­ва след „Рsihopatia sexualis” (1886) на Крафт-Ебинг, сек­су­ал­ни­те от­к­ло­не­ния ста­ват „при­ем­ли­ви” ка­то пред­мет на пси­хи­ат­рич­но­то из­с­лед­ва­не.

     Фройд се опит­ва да из­ве­де при­чи­на­та за сек­су­ал­ни­те” пер­вер­зии, съ­що как­то при нев­ро­зи­те, от би­ог­ра­фи­я­та. Той срав­ня­ва пер­вер­з­но­то по­ве­де­ние с оно­ва на мал­ки­те де­ца, ка­то смя­та, че меж­ду тях има сход­с­т­во. Де­ца­та ек­с­хи­би­ци­о­ни­рат без чув­с­т­во за срам, про­я­вя­ват сек­су­ал­но лю­бо­пит­с­т­во и т. н. По­ра­ди то­ва Фройд се пи­та: да­ли в первер­зи­я­та не мо­же да бъ­де раз­поз­на­то раз­ви­тие, та­ка да се ка­же, на ин­фан­тил­ни­те тен­ден­ции в жи­во­та на въз­рас­т­ния.

     При то­ва той лан­си­ра те­о­ри­я­та за сек­су­ал­ни­те на­го­ни и сек­су­ал­ност­та на дет­с­ка­та въз­раст. Детето тър­си и на­ми­ра удо­вол­с­т­вие с ця­ло­то си тя­ло. Не­го­ва­та ко­жа в ця­­лост е ор­ган за удо­вол­с­т­вие. По-къс­но (през пър­ва­та и вто­ра­та го­ди­на) цен­тър на удо­волстви­е­то ста­ва ус­та­та, свър­за­на с фун­к­ци­я­та за при­е­ма­не на хра­на­та: то­ва е орал­на­та фа­за в ор­га­ни­за­ци­я­та на ли­би­до­то. След то­ва (във вто­ра­та и тре­та­та го­ди­на) се раз­ви­ват на­ви­ци­те за чис­топ­лът­ност, т. е. ре­гу­ли­ра­но­то из­х­вър­ля­не или за­дър­жа­не на ек­с­к­ремен­ти­те. Де­те­то из­пит­ва ин­тен­зив­но чув­с­т­во за удо­вол­с­т­вие как­то при за­дър­жа­не­то, та­ка и при из­хож­да­не­то. Има­ме ра­бо­та с анал­на­та фа­за. Във фа­ли­чес­ка­та фа­за (от тре­­та­та до пе­та­та го­ди­на) мом­че­то се гор­дее със своя пе­нис и от­к­ри­ва лип­са­та му при мо­ми­че­та­та. То раз­ви­ва мъж­ки­те ка­чес­т­ва на ек­с­пан­зи­я­та, при ко­е­то „още­те­но­то мо­ми­­че” пре­жи­вя­ва ли­ше­ност­та от пе­нис ка­то не­дъг и за­виж­да на мом­че­та­та за тях­но­то естес­т­ве­но об­ла­го­де­тел­с­т­ва­не. Нак­рая, ка­то вър­хов мо­мент в „ран­ния раз­ц­вет на сек­суал­ния жи­вот” се сти­га до Еди­по­ва­та фа­за (от пе­та­та до шес­та­та го­ди­на). То­га­ва мом­че­то ис­ка да от­с­т­ра­ни ба­ща­та, ко­го­то въз­п­ри­е­ма ка­то съ­пер­ник, и да при­те­жа­ва май­ка­та. При мо­ми­че­та­та има ана­ло­гич­ни въж­де­ле­ния, ка­то ви­на­ги се ка­сае за об­себ­ва­не на ро­ди­­те­ля от сре­щу­по­лож­ния пол и за от­с­т­ра­ня­ва­не по ня­ка­къв на­чин на ро­ди­те­ля от съ­щия пол. Ду­шев­но­то здра­ве се пос­ти­га то­га­ва, ко­га­то де­те­то пре­о­до­лее та­зи фа­за, ко­га­то пре­ус­та­но­ви съ­пер­ни­чес­т­во­то спря­мо ба­ща­та и пре­тен­ци­и­те от­нос­но май­ка­та („За­лез на Еди­по­вия ком­п­лекс”). Нев­ро­ти­ци­те оба­че, ос­та­ват фик­си­ра­ни в та­зи фа­за от сво­е­то раз­ви­тие, за­то­ва не мо­гат да по­рас­нат и да съз­ре­ят. Съд­ба­та на на­го­ни­те от дет­с­т­во­то и пос­лед­ва­щия жи­вот е ре­ша­ва­ща за здра­ве­то и бо­лест­та на пси­хи­ка­та.

     Фройд смя­та, че пред­пос­тав­ки­те за сек­су­ал­ни пер­вер­зии са на­ли­це, ако спо­ме­на­ти­те час­тич­ни на­го­ни са кон­с­ти­ту­ци­о­нал­но осо­бе­но сил­но пред­раз­по­ло­же­ни, или, ако оп­ре­­де­ле­ни съ­би­тия да­ват по­вод за фик­са­ция вър­ху (и за по-къс­ни рег­ре­сии към) те­зи „фа­зи от раз­ви­ти­е­то на ли­би­до­то”. То­ва ще ре­че, че пер­вер­з­ни­ят чо­век ос­та­ва де­те. Той се опит­ва да струк­ту­ри­ра лю­бов­ния си жи­вот чрез „пред­ге­ни­тал­но по­ве­де­ние”. Нор­мал­­­на­та сек­су­ал­ност оба­че е раз­ви­тие, при ко­е­то нак­рая би тряб­ва­ло да се стиг­не до ге­ни­тал­на­та фа­за, т. е. при­ма­та на она­зи сек­су­ал­на наг­ла­са, ко­я­то кло­ни към еди­не­ние на сек­су­ал­ни­те ор­га­ни на пар­т­ньо­ри от раз­ли­чен пол. Без съм­не­ние, пер­вер­зи­я­та е от­к­ло­не­ние от ге­ни­тал­ност­та, как­то нед­вус­мис­ле­но по­каз­ват про­я­ви­те на са­ди­зъм, ма­зо­хи­­зъм, во­а­йор­с­т­во и др.

     Фройд пред­по­ла­га би­ог­ра­фич­на обус­ло­ве­ност и при хо­мо­сек­су­а­лиз­ма, въп­ре­ки че не из­к­люч­ва кон­с­ти­ту­ци­о­нал­ния фак­тор. Ка­то из­хож­да от своя опит, той при­е­ма, че мно­го хо­мо­сек­су­а­лис­ти не са има­ли въз­мож­ност за мъж­ко иден­ти­фи­ци­ра­не в сво­е­то дет­с­т­во. Та­ка се из­к­люч­­­ва от­но­ше­ни­е­то мъж-же­на, ка­то хо­мо­сек­су­а­лис­ти­те по пра­ви­ло ими­ти­рат „нор­мал­но сек­су­ал­но об­щу­ва­не”, при ко­е­то еди­ни­ят иг­рае ро­ля­та на мъ­жа, а дру­гия на же­на­та. Чрез та­ки­ва те­зи, твър­де убе­ди­тел­но пред­с­та­ве­ни в тек­с­та на Фройд, сек­су­ал­ни­те пер­вер­зии съ­що се включ­ват в из­с­ле­до­ва­тел­с­ка­та и те­ра­пев­тич­на­та прог­ра­ма на пси­­хо­а­на­ли­за­та. Фройд ус­пя­ва да из­во­ю­ва но­ва те­ри­то­рия за на­у­ка­та; от­то­га­ва сме нау­чи­ли, че не­го­ви­те въз­г­ле­ди по на­ча­ло са пра­вил­ни, въп­ре­ки че по­раж­дат ня­кои мо­ди­фи­ка­ции в те­о­ри­я­та му за дет­с­кия ду­ше­вен жи­вот. „Три­те очер­ка” Фройд съ­що при­чис­­­ля­ва към най-доб­ри­те си тру­до­ве.

     През 1905 го­ди­на след­ва съ­що твър­де ва­жен текст, имен­но, кни­га­та на Фройд „Ви­цът и не­го­во­то от­но­ше­ние към не­съз­на­ва­но­то”. В нея Фройд пре­ми­на­ва към ед­на те­ма­ти­ка на ес­те­ти­чес­ко­то из­с­лед­ва­не. Как­во пред­с­тав­ля­ват ви­цът и ху­мо­рът? Как­ва е вът­реш­на­­та струк­ту­ра на ви­цо­ве­те? Как­ви на­го­ни се съ­дър­жат във ви­ца и ху­мо­ра? За­що се сме­­ем на ви­цо­ве­те? Как­ви са ре­ак­ци­и­те при раз­каз­ва­ча и при слу­ша­те­ля на ви­цо­ве? Как ду­шев­на­та ди­на­ми­ка мо­же да се ус­та­но­ви при ви­цо­ве­те?

     Фройд за­бе­ляз­ва, че при ви­цо­ве­те се про­я­вя­ват съ­щи­те пси­хич­ни ме­ха­низ­ми, как­то при съ­ни­ща­та. Ви­цо­ве­те дейс­т­ват чрез раз­мес­т­ва­не, сгъс­тя­ва­не, об­ръ­ща­не в про­ти­во­по­лож­но­то, сим­во­ли­за­ции. Яв­но, при тях съ­що е на­ли­це „из­т­лас­к­ва­но­то”, ко­е­то чрез ос­т­ро­ум­но пред­с­та­вя­не мо­же да пре­ми­не през ду­шев­на­та цен­зу­ра. Във ви­ца пос­ти­га­не­то на удо­вол­с­т­вие ста­ва чрез „ос­во­бож­да­ва­не от по­тис­ка­не­то”. Раз­каз­вач и слу­ша­тел се обе­ди­ня­ват в ма­лък (чес­то бе­зо­би­ден) бунт сре­щу реп­ре­сив­но­то об­щест­во, чи­е­то по­тис­ка­не на сек­су­ал­ност­та и аг­ре­си­я­та се пред­с­та­вя в ше­го­ви­та фор­ма. Та­ка Фройд дос­ти­га до пси­хо­а­на­ли­тич­на те­о­рия за ви­ца, ко­мич­но­то и ху­мо­ра, ко­я­то по-къс­но се оказ­ва мно­го пло­до­нос­на при при­ла­га­не на пси­хо­а­на­ли­за­та към въп­ро­си на ес­те­ти­ка­та.

Пси­хо­а­на­ли­тич­но­то дви­же­ние

     Око­ло 1900 го­ди­на Фройд, от­х­вър­лен от на­уч­ни­те сре­ди ка­то чу­дак и фан­та­зьор, из­г­леж­да на­пъл­но изо­ли­ран. Но още през 1902 го­ди­на око­ло не­го се съ­би­рат ко­ле­ги, ко­и­то се ин­те­ре­су­ват от те­о­ри­я­та и прак­ти­ка­та на но­ва­та на­у­ка за ду­ша­та. Об­ра­зу­ва се т. нар. „об­щ­ност на сря­да­та”. Вся­ка сря­да ве­чер в до­ма на Фройд има съ­би­ра­ния, на кои­то се об­съж­дат те­ми от всич­ки об­лас­ти на на­­у­ка­та и кул­ту­ра­та. Сред най-ран­ни­те при­вър­же­ни­ци на Фройд са Ал­ф­ред Ад­лер, Вил­хелм Ще­кел, Ото Ранк, Ханс Закс, Те­о­дор Райк, и др. Ско­ро об­щ­ност­та ста­ва тол­ко­ва го­ля­ма, че тряб­ва да се прех­вър­ли в прос­т­ран­с­т­во­то на уни­вер­си­те­та. Все по­ве­че не­ви­ен­ча­ни са прив­ле­че­ни от пси­хо­а­на­ли­за­та. През 1906/1907 го­ди­на с Фройд се свърз­­­ва Юнг, пак от Цю­рих ид­ва Луд­виг Бин­с­бан­гер, а меж­дув­ре­мен­но Ой­ген Блой­лер, ръ­ко­во­ди­тел на Пси­хи­ат­рич­на­та уни­вер­си­тет­с­ка кли­ни­ка в Цю­рих, ста­ва пър­ви­ят из­вес­тен пси­хи­а­тър, кой­то при­е­ма част от пси­хо­а­на­ли­тич­но­то уче­ние. Дру­ги зна­чи­ми под­­­д­ръж­ни­ци от то­зи ра­нен пе­ри­од са Ър­нест Джо­унс, Шан­дор Фе­рен­чи, Карл Аб­ра­хам, Джеймс Път­нъм, Аб­ра­хам Брил и т. н. Име­то на Фройд ста­ва поз­на­то и про­чу­то в меж­­­ду­на­род­ни­те на­уч­ни сре­ди.

     Във връз­ка с то­ва през 1909 го­ди­на той би­ва по­ка­нен в САЩ, къ­де­то че­те лек­ции ка­то гост на уни­вер­си­те­та Уор­чес­тър (Ма­са­чу­зетс). Там той е прид­ру­жен от Юнг и Фе­рен­чи. Пър­ви­­ят по­лу­ча­ва, за­ед­но с Фройд, тит­ла­та Док­тор хо­но­рис кау­за. Та­ка пси­хо­а­на­ли­за­та стъп­­­ва на аме­ри­кан­с­кия кон­ти­нент, къ­де­то по-къс­но дос­ти­га осо­бе­но го­лям раз­ц­вет.

     Ско­ро би­ват съз­да­де­ни пе­чат­ни ор­га­ни на но­ва­та на­у­ка, меж­ду ко­и­то „Цен­т­ра­лен вес­т­ник по пси­хо­а­на­ли­за и пси­хо­те­ра­пия”, „Imago” (спи­са­ние за из­вън­ме­ди­цин­с­ки­те облас­ти на при­ло­же­ние), „Го­диш­ник за пси­хо­а­на­ли­тич­ни и па­топ­си­хо­ло­гич­ни из­с­лед­ва­ния”. Към 1914 го­ди­на пси­хо­а­на­ли­за­та е меж­ду­на­род­но дви­же­ние, ка­то то­ва не мо­же да бъ­де про­ме­не­но до­ри след „от­тег­ля­не­то” на Ад­лер, Юнг, Ще­кел и др.

     Пър­ва­та све­тов­на вой­на до­веж­да до пре­къс­ва­не в раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то на иде­и­те на Фройд. Но след 1918 го­ди­на пси­хо­а­на­ли­за­та се раз­ви­ва с пъл­на сила, ка­то хо­ра­та от след­во­ен­ни­те го­ди­ни се оказ­ват в рас­тя­ща сте­пен въз­п­ри­ем­чи­ви към пре­об­ра­зя­ва­щи­те те­о­рии от­нос­но не­съз­на­ва­ния ду­ше­вен жи­вот. В ня­кои ев­ро­пейс­ки гра­до­ве се осно­ва­ват пси­хо­а­на­ли­тич­ни ин­с­ти­ту­ти за под­го­тов­ка на кад­ри и пси­хо­а­на­ли­тич­ни учеб­ни за­ве­де­ния. Тру­до­ве­те на Фройд са пре­ве­де­ни на мно­го ези­ци. През 1930 го­ди­на град Франк­фурт го по­чи­та с връч­ва­не на Гьо­те­ва­та наг­ра­да. Уни­вер­си­те­ти­те съ­що за­поч­ват да се за­поз­на­ват с пси­хо­а­на­ли­за­та, след ка­то дъл­го вре­ме са гле­да­ли от­ви­со­ко на то­зи смути­тел на ака­де­мич­но­то спо­койс­т­вие и ака­де­мич­ни­те пред­раз­съ­дъ­ци.

     По­ли­ти­чес­ки­те съ­би­тия от оно­ва вре­ме въз­дейс­т­ват неб­ла­гоп­ри­ят­но вър­ху пси­хо­­а­на­ли­тич­но­то дви­же­ние. Фа­шиз­мът в Ита­лия и на­цио­нал­со­ци­а­лиз­мът в Гер­ма­ния са враж­деб­но нас­т­ро­е­ни към „раз­ч­ле­ня­ва­ща­та на­у­ка за ду­ша­та”. В Ав­с­т­рия на власт съ­що ид­ва един вид фа­ши­зъм, та­ка че от 1934 го­ди­на на­сет­не Фройд тряб­ва да ра­бо­ти и в са­ма­та Ви­е­на при твър­де ог­ра­ни­чи­тел­ни ус­ло­вия. Си­ту­а­ци­я­та ста­ва не­по­но­си­ма, ко­га­то Хит­­­лер вли­за в Ав­с­т­рия. Фройд, ве­че смър­т­но­бо­лен (от 1923 стра­да той стра­да от рак на неб­це­­то и до смърт­та си през 1939 го­ди­на пре­жи­вя­ва мно­жес­т­во мъ­чи­тел­ни опе­ра­ции), тряб­ва на ста­ри го­ди­ни да при­е­ме съд­ба­та на емиг­рант. Под зак­ри­ла­та на аме­ри­кан­с­ко­то пра­ви­­тел­с­т­во и със зас­тъп­ни­чес­т­во­то на вли­я­тел­ни при­я­те­ли, Фройд ус­пя­ва да за­ми­не за Ан­г­лия, къ­де­то пре­кар­ва пос­лед­на­та го­ди­на от жи­во­та си в Лон­дон. Той уми­ра там на 23 сеп­тем­в­ри 1939 го­ди­на.

     Уче­ни­е­то му, зак­лей­ме­но и заб­ра­не­но в нем­с­ко­е­зич­но­то прос­т­ран­с­т­во, се рад­ва на ши­рок ин­те­рес в це­лия свят. То ве­че не мо­же да бъ­де от­х­вър­ле­но ка­то вли­я­те­лен фак­­­тор в днеш­ния кул­ту­рен жи­вот.

Раз­ра­бот­ва­не на уче­ни­е­то              (1905 - 1925)

     След го­ле­ми­те от­к­ри­тия от 1895-1905 го­ди­на Фройд раз­ра­бот­ва идей­на­та струк­ту­ра на пси­хо­а­на­ли­за­та в мно­го по­со­ки. Тук яс­но про­ли­ча­ва уни­вер­сал­ни­ят мо­мент на не­го­во­­то мис­ле­не. Той ис­ка да нап­ра­ви от сво­я­та те­о­рия все­об­х­ват­но уче­ние за чо­ве­ка и всич­­­ки не­го­ви фор­ми на жи­вот.

     Чрез прак­ти­ка­та на те­ра­пи­я­та на нев­ро­зи­те се от­к­ро­я­ва съ­що и проб­ле­мът за ха­­рак­те­ра. Ко­га­то ра­бо­тиш с па­ци­ен­ти, важ­но е да прие­маш и раз­би­раш чер­ти­те на тех­ния ха­рак­тер. Как оба­че въз­ник­ва ха­рак­те­рът? Пър­во прис­тъп­ва­не към изяс­ня­ва­не­то на то­зи въп­рос Фройд пред­п­ри­е­ма със сво­е­то из­с­лед­ва­не „Ха­рак­тер и анал­на еро­ти­ка” (1908). От­но­во ли­би­до­то се от­бе­ляз­ва ка­то все­мо­гъ­ща ос­нов­на си­ла на ду­шев­ния жи­вот. Ако ха­рак­те­рът на чо­ве­ка не е вро­ден (ко­е­то Фройд поч­ти убе­ди­тел­но отх­­­вър­ля в уче­ни­е­то си за нев­ро­зи­те), той тряб­ва да има сво­я­та ос­но­ва в ран­но­дет­с­ко­то „раз­ви­тие на ли­би­до­то”. Та­ка, пси­хо­а­на­ли­за­та при­е­ма, че на ве­че опи­са­ни­те фа­зи от ли­би­до­то съ­от­вет­с­т­ват съ­що оп­ре­де­ле­ни ха­рак­те­ро­ви об­ра­зу­ва­ния. Кой­то ос­та­ва при орал­на­та фа­за или се зав­ръ­ща към нея, раз­ви­ва на­пъл­но оп­ре­де­ле­ни ха­рак­те­ро­ви ка­чес­т­ва, при­над­ле­жа­щи към све­та на орал­но­то. Фройд раз­ли­ча­ва „слън­чев” и „мра­чен” тип ора­лен ха­рак­тер, т. е. хо­ра, пре­жи­ве­ли щас­т­ли­ви или не­щас­т­ни ми­го­ве с гръд­та на май­ка­та. От то­ва би­ха мог­ли да се фор­ми­рат ха­рак­те­ро­ви чер­ти ка­то оп­ти­ми­зъм, жиз­не­ра­дост, буд­ност, но и об­рат­но­то пе­си­ми­зъм, деп­ре­сия, не­га­ти­ви­зъм. При анал­­­ни­те ха­рак­те­ри ре­ша­ва­що­то фор­ми­ра­не на ха­рак­те­ра се из­вър­ш­ва във фа­за­та на при­уч­ва­не към чис­топ­лът­ност, къ­де­то ста­ва ду­ма за твър­дог­ла­вие и пос­лу­ша­ние, при­ми­­ре­ние и съп­ро­ти­ва, са­ди­зъм и ма­зо­хи­зъм. По­ве­де­ни­е­то на въз­пи­та­те­ля ре­ша­ва кои доб­­­ро­де­те­ли или по­ро­ци ще раз­вие в се­бе си де­те­то пред­вид не­об­хо­ди­ми­те стъ­па­ла на со­­ци­а­ли­за­ция. Нак­рая, във фа­ли­чес­ка­та фа­за се про­я­вя­ват ка­чес­т­ва ка­то су­е­та, за­вист, чес­то­лю­бие, чув­с­т­во за ма­ло­цен­ност, его­цен­т­ри­зъм и т. н. При мом­че­та­та е важ­но да не из­пад­нат в ев­ти­но са­мо­лю­бие чрез сво­я­та „гор­дост от пе­ни­са”, а мо­ми­че­та­та тряб­ва да бъ­дат пред­па­зе­ни от за­вист към пе­ни­са и жен­с­ко са­мо­под­це­ня­ва­не. Еди­по­ва­та фа­за за­вър­ш­ва ха­ракте­ро­во­то фор­ми­ра­не на де­те­то.

     Ако не се пре­о­до­лее Еди­по­ви­ят ком­п­лекс, ду­шев­но­то раз­ви­тие за­вър­ш­ва с по-къс­ни нев­ро­зи, пер­вер­зии или пси­хо­зи, или по­не с ано­ма­лии на ха­рак­те­ра. Ако оба­че, раз­г­лез­ва­не­то и дет­с­ки­те стре­ме­жи за ве­ли­чие бъ­дат ог­ра­ни­че­ни, мо­же да се дос­тиг­не до ге­ни­­та­лен ха­рак­тер, т. е. чо­век, кой­то по-къс­но мо­же „да ра­бо­ти и да оби­ча” и чрез то­ва да бъ­де не са­мо пси­хич­но здрав, но съ­що кул­тур­но пъл­но­це­нен.

     Те­зи мис­ли се съ­дър­жат в „Ха­рак­тер и анал­на еро­ти­ка” ед­ва в за­ро­диш­на фор­ма. На­чен­ки­те, пос­та­ве­ни в та­зи сту­дия, по-къс­но се до­пъл­ват в пси­хо­а­на­ли­тич­на­та ха­рак­те­ро­ло­гия, за ко­е­то ва­жен при­нос имат съ­що ав­то­ри ка­то Карл Аб­ра­хам, Шан­дор Фе­рен­ци, Ха­ралд Шулц-Хен­ке, Ерих Фром, Ка­рен Хор­ни и др.

     От пси­хо­те­ра­пев­тич­ни­те се­ан­си оба­че, Фройд на­соч­ва пог­ле­да си и към съд­би­ни­те на чо­ве­чес­т­во­то, чие­то раз­би­ра­не му из­г­леж­да съ­що тол­ко­ва важ­но, кол­ко­то и схва­ща­­не­то на от­дел­ни­те ин­ди­ви­ди. Яв­но на­сър­чен от ши­ро­ки­те ин­те­ре­си на Юнг кьм ет­­­но­ло­ги­я­та, през 1912/1913 го­ди­на той пред­п­ри­е­ма опит да ус­по­ре­ди ду­шев­ния жи­вот на нев­роти­ка с он­зи на пър­во­бит­ни­те на­ро­ди. Ка­то ре­зул­тат от то­ва из­с­лед­ва­не се по­я­вя­ва кни­га­та „То­тем и та­бу”, ко­я­то трай­но пов­ли­я­ва уче­ни­я­та на ет­но­ло­ги­я­та и ре­ли­ги­оз­­­на­та пси­хо­ло­гия. Фройд от­но­во из­каз­ва ори­ги­нал­ни и за­дъл­бо­че­ни мис­ли.

     В жи­во­та на пър­во­бит­ни­те на­ро­ди има две не­о­бик­но­ве­ни яв­ле­ния, ко­и­то от дъл­го вре­ме са пред­мет на ети­о­ло­гич­ни про­уч­ва­ния. С ду­ма­та „то­тем” се бе­ле­жи фак­тът, че при­ми­тив­ни­те пле­ме­на по­чи­тат рас­те­ние, жи­вот­но или до­ри ма­те­ри­а­лен обект, ся­каш е бо­жес­т­во. Чле­но­ве­те на пле­ме­то се оп­ре­де­лят съ­от­вет­но ка­то „де­ца на то­те­ма”. Те се сро­дя­ват по­меж­ду си, от­п­ра­щай­ки кьм об­щия то­тем. Ако то­ва е жи­вот­но, то не тряб­ва ни­то да се уби­ва, ни­то да се яде. Са­мо вед­нъж в го­ди­на­та та­зи заб­ра­на се сне­ма; то­га­ва съ­от­вет­но­то жи­вот­но се уби­ва и то­ва би­ва от­бе­ляз­ва­но с не­о­буз­да­но ве­се­лие, за­вър­ш­ва­що с вся­как­ви ор­гии. Иде­я­та на то­те­миз­ма е раз­п­рос­т­ра­не­на по це­­лия свят. Тя пред­с­тав­ля­ва ве­ро­ят­но пра­фор­ма на ре­ли­ги­я­та.

     Съ­що тол­ко­ва важ­но е „та­бу­то”, вто­ри­ят фе­но­мен, кой­то Фройд се опит­ва да изяс­ни пси­хо­а­на­ли­тич­но. При пър­во­бит­ни­те на­ро­ди поч­ти ви­на­ги дейс­т­ва за­ко­нът за екзога­ми­я­та, т. е. чле­но­ве­те на един род не би­ва да се сно­ша­ват по­меж­ду си, а си из­би­рат же­ни от друг клан или род. Всич­ки прес­тъп­ва­ния на заб­ра­на­та за кръ­вос­ме­ше­ние стро­го се на­каз­ват. Та­бу са съ­що оп­ре­де­ле­ни мес­т­нос­ти, яс­тия, ав­то­ри­тет­ни лич­нос­ти и т. н. Жи­во­тът на пле­ме­на­та е ог­ра­ни­чен от твър­де мно­го за­по­ве­ди и заб­ра­ни. Та­бу има го­ля­ма си­ла във всич­ки об­лас­ти на жи­во­та.

     Фройд вяр­ва, че мо­же да свър­же два­та фе­но­ме­на, при­ла­гай­ки те­о­рия­та за Еди­по­вия ком­п­лекс в ет­но­ло­ги­я­та. Там, къ­де­то има заб­ра­ни, има, смя­та Фройд, съ­що же­ла­ния, ко­и­то тряб­ва да бъ­дат ог­ра­ни­ча­ва­ни. Са­мо, за­що­то ди­ва­кът же­лае сво­я­та май­ка, сво­я­та сес­т­ра и т. н., та­бу тряб­ва да му заб­ра­ни да удов­лет­во­ри сво­и­те же­­ла­ния. Но та­ки­ва та­бу­та се на­ла­гат съ­що и при кул­тур­ни­те на­ро­ди на мом­че­та­та по вре­ме на Еди­по­ва­та фа­за в тях­но­то раз­ви­тие, та­ка че от­тук па­да свет­ли­на вър­ху ети­о­ло­гич­ни­те фак­ти.

     Съ­що­то ва­жи за то­те­миз­ма. За Фройд то­те­мът е сим­вол на ба­ща­та. От­тук, за­кони­те за то­те­ма гла­сят, че ба­ща­та „не мо­же да се уби­ва”. Са­мо вед­нъж в го­ди­на­та та­зи заб­ра­на се сне­ма. Как се сти­га до то­зи дос­то­ен за от­бе­ляз­ва­не оби­чай, на­соч­ващ към про­из­хо­да на об­щес­т­ве­ния жи­вот?

     С ши­рок за­мах на фан­та­зи­я­та, Фройд кон­с­т­ру­и­ра пред­по­ла­га­е­мо­то на­ча­ло на чо­веш­ки­те мо­рал и ре­ли­гия, при ко­е­то из­пол­з­ва афо­рис­тич­ни ука­за­ния от Дар­вин, Ат­кин­сън и др. Спо­ред тях, пър­во­бит­но­то чо­ве­чес­т­во жи­ве­е­ло в пле­ме­на, под­чи­не­ни на гос­подс­­­т­во­то на стра­шен и ти­ра­ни­чен ба­ща на пле­ме­то. Той об­се­бил всич­ки же­ни, кас­т­ри­рал и из­го­нил сво­и­те си­но­ве, ко­и­то след то­ва се обе­ди­ни­ли, за да уби­ят ти­ра­нич­ния ба­ща. То­ва им се уда­ло, но след свър­ше­но­то де­ло те из­пад­на­ли в раз­ка­я­ние и чув­с­т­во за ви­на, за­що­то по ам­би­ва­лен­тен на­чин съ­що тол­ко­ва сил­но мра­зе­ли ба­ща­та, кол­ко­то го и оби­­ча­ли. Зав­ла­де­ни от чув­с­т­во за ви­на, те се обе­ди­ни­ли око­ло по­ве­ля­та да не по­же­ла­ват же­­ни­те, за­ра­ди ко­и­то из­вър­ши­ли то­ва „пър­во­на­чал­но прес­тъп­ле­ние”. Та­ка въз­ник­на­ло та­­бу­то за кръ­вос­ме­ше­ни­е­то. Те по­чи­та­ли мър­т­вия ба­ща, при­е­май­ки за то­тем ед­но жи­­вот­но, ко­е­то тряб­ва­ло ос­та­не неп­ри­кос­но­ве­но. Са­мо вед­нъж в го­ди­на­та те сим­во­лич­­­но пов­та­ря­ли сво­е­то зло­де­я­ние, ко­е­то кон­со­ли­ди­ра­ло брат­с­кия съ­юз, но съ­що за­сил­ва­ло чув­с­т­во­то за ви­на. Спо­ред Фройд, мно­гократ­но­то пов­то­ре­ние на та­ки­ва дра­ма­тич­ни съ­би­тия в пър­во­бит­ни­те вре­ме­на е ос­та­ви­ло сле­ди във фор­ми­ра­не­то на чо­веш­ка­та пси­хи­ка. Та­ка, Еди­по­ви­ят ком­п­лекс на на­ши­те де­ца не е са­мо про­дукт на соб­с­т­ве­на­та им съд­ба. Той е и пър­ви­чен по­ве­ден­с­ки об­ра­зец, до­бил граж­дан­с­т­ве­ност в жи­во­та на ро­да чо­веш­ки. Та­зи кон­с­т­рук­ция в ду­ха на Ла­марк не мо­же да се под­к­ре­пи с ни­как­ви до­каза­тел­с­т­ва. Фройд оба­че, я из­пол­з­ва ка­то ра­бот­на хи­по­те­за, за да по­ка­же, че уче­ни­е­то му е ре­ле­ван­т­но на ет­но­ло­ги­я­та и пси­хо­ло­ги­я­та на ре­ли­ги­я­та.

     Те­о­ри­я­та за на­го­ни­те е би­ла ви­на­ги ду­а­лис­тич­на и е тъл­ку­ва­ла ду­шев­ния жи­вот ка­то про­ти­во­пос­та­вя­не и вза­и­мо­дейс­т­вие на две чес­то про­ти­во­по­лож­ни на­гон­ни си­ли, кои­то при­е­мат до­ри ми­то­ло­гич­на фор­ма. Аз-на­гон сре­щу сек­су­а­лен на­гон, нарцис­тич­но ли­би­до сре­щу обек­т­но ли­би­до, Та­на­тос сре­щу Ерос. Осо­бе­но тре­та­та фор­му­ли­ров­ка на те­о­ри­я­та за на­го­ни­те („От­въд прин­ци­па на удо­вол­с­т­ви­е­то”, 1920, „Аз и То”, 1923) пред­ла­га за­бе­ле­жи­тел­на кон­цеп­ция за чо­веш­кия ду­ше­вен жи­вот, коя­то доб­ли­жа­ва ма­те­риа­лис­та и ра­ци­о­на­лис­та Фройд до фи­ло­соф­с­ка­та ро­ман­ти­ка. Спо­ред нея, най-дъл­бо­ка­та и ос­но­во­по­ла­га­ща пси­хич­на мо­ти­ва­ция не е стре­ме­жът към удо­вол­с­т­вие. Още по-фун­да­мен­тал­на в пси­хи­ка­та е т. нар. при­ну­да за пре­пов­таря­не, то­ва ще ре­че, тен­ден­ци­я­та към пов­то­ре­ние на ми­на­ли със­то­я­ния. И тъй ка­то жи­во­тът про­из­ли­за от „мър­т­ва­та ма­те­рия”, Фройд вяр­ва, че мо­же да пос­ту­ли­ра на­гон към смърт­та; по­доб­но на Шо­пен­ха­у­ер, кой­то фор­му­ли­ра мрач­на­та хи­по­те­за: „Цел­та на жи­во­та е смърт­та.”

     На­го­нът кьм смърт­та ра­бо­ти ти­хо и не­за­бе­ле­жи­мо във вът­реш­ност­та на жи­во­то съ­щес­т­во, къ­де­то съз­да­ва, та­ка да се ка­же, пър­ви­чен ма­зо­хи­зъм. За да се пре­ус­та­но­ви то­ва са­мо­раз­ру­ша­ва­не, раз­ру­ши­тел­на­та енер­гия се на­соч­ва на­вън, при ко­е­то се про­я­вя­­ва ка­то аг­ре­сия или „са­ди­зъм”. Ако те­зи аг­ре­сив­но-са­дис­тич­ни стре­ме­жи при чо­ве­ка се ог­ра­ни­ча­ват по пъ­тя на въз­пи­та­ни­е­то и кул­ту­ра­та, те от­но­во се на­соч­ват на­вът­ре, чрез ко­е­то въз­ник­ва вто­рич­ни­ят ма­зо­хи­зъм (мо­ра­лен и сек­су­а­лен); съ­вест­та, нап­ри­­мер, е обър­на­та на­вът­ре аг­ре­сия. Та­ка за ци­ви­ли­зо­ва­ния чо­век ос­та­ва са­мо мрач­на­та ал­тер­на­ти­ва да уни­що­жи или се­бе си са­мия, или дру­ги­те. Пе­си­миз­мът е ис­тин­на­та фи­ло­­со­фия на жи­во­та. “Ня­как­ва на­деж­да Фройд виж­да във вли­я­ни­е­то на Ерос, кой­то със­тав­ля­ва про­ти­во­по­ложно­то спря­мо раз­ру­ши­тел­на­та енер­гия на на­го­на към смърт­та. Още Пла­тон (в „Пи­рът”) при­пис­ва на Ерос спо­соб­ност­та да обе­ди­ня­ва про­ти­во­по­лож­нос­ти­те, да въз­п­ри­е­ма кра­си­во­то и да поз­на­ва ис­ти­на­та. Фройд ус­во­я­ва та­зи фи­ло­со­фия и оп­ре­де­ля сек­су­ал­ност­та ка­то изя­ва на тай­ния Ерос, кой­то не са­мо во­ди един към друг сек­су­ал­ни­те пар­т­ньо­­ри, но съ­що пос­ти­га син­те­за на раз­ли­чи­я­та в чо­веш­ки­те мне­ния меж­ду ин­ди­ви­ди­те и гру­пи­те. Та­ка ин­ди­вид­ни­ят и колек­тив­ни­ят жи­вот се пред­с­та­вят ка­то съв­мес­тя­ва­не и про­ти­во­пос­та­вя­не на Ерос и Дес­т­ру­до. Ако прос­ле­дим до­се­гаш­на­та чо­веш­ка ис­то­рия, труд­но мо­жем да ка­жем коя от две­те ми­тич­ни си­ли е удър­жа­ла по­бе­да. “Според мен, съд­бов­ни­ят въп­рос на ро­да чо­веш­ки е, да­ли и до­кол­ко кул­тур­но­то раз­ви­тие е ус­пя­ло да ов­ла­дее раз­ру­ша­ва­не­то на съв­мес­т­ния жи­вот от чо­веш­кия на­гон кьм аг­ре­сия и са­мо­у­ни­що­же­ше. В то­ва от­но­ше­ние осо­бен ин­те­рес зас­лу­жа­ва мо­же би тък­мо на­ше­то съв­ре­мие. Се­га хо­ра­та са стиг­на­ли до­там да­леч в ов­ла­дя­ва­не­то на при­род­ни­те си­ли, че с тях­на по­мощ лес­но би­ха се из­т­ре­би­ли до един. По­не­же зна­ят то­ва, то ги пра­ви не­же­ла­ни, не­щас­т­ни, уп­ла­ше­ни. Се­га тряб­ва да очак­ва­ме, че дру­га­та от две­те „не­бес­ни си­ли”, а имен­но „веч­ни­ят Ерос”, ще по­ло­жи уси­лие да се ут­вър­ди в бор­ба сре­щу съ­що та­ка без­с­мър­­­т­ния си про­тив­ник. Но кой мо­же да пред­с­ка­же ус­пе­ха и из­хо­да?” (Не­у­дов­лет­во­ре­ни­е­то от кул­ту­ра­та. Съ­чи­не­ния, том XIV, стр. 506)

     На­ред с но­во­то уче­ние за на­го­ни­те, съ­що та­ка важ­но е раз­ч­ле­ня­ва­не­то на чо­веш­ка­та лич­­­ност на об­лас­ти­те То, Аз и Свръх-Аз („Ма­со­ва пси­хо­ло­гия и ана­лиз на Аза”, 1921; ,Аз и То”, 1923; „Про­дъл­же­ние на лек­ци­и­те за въ­ве­де­ние в пси­хо­а­на­ли­за­та”, 1933). Тук би­ва съз­да­ден мо­дел за лич­ност, кой­то се до­каз­ва ка­то те­о­ре­тич­но и прак­ти­чес­ко пло­дот­во­рен.

     По­ня­ти­е­то „То” е въ­ве­де­но в пси­хо­а­на­ли­тич­на­та ли­те­ра­ту­ра от Ге­орг Гро­дек. Впро­чем, по по­до­бен на­чин то би­ва из­пол­з­ва­но още от Ниц­ше. „То” обе­ди­ня­ва на­го­ни­те и страс­ти­те, ко­и­то ка­то ес­тес­т­ве­ни си­ли „из тя­ло­то” во­дят чо­ве­ка в жи­во­та. Тук има­ме ра­бо­та с ес­тес­т­ве­но из­б­ра­но­то, в чи­я­то власт е пре­да­ден Азът, по­ве­че или по-мал­ко без­по­мо­щен. И ези­кът мно­го доб­ре из­ра­зя­ва то­ва, ка­то сви­де­тел­с­т­ва с „То” - ре­ак­ции за без­си­ли­е­то на съз­на­тел­ни­те и про­из­вол­ни­те ду­шев­ни ин­с­тан­ции, каз­вай­ки „То бе по-сил­но от мен”, „То ме под­тик­на към то­ва”, „То не ми ос­та­ви ни­ка­къв друг из­ход” и т. н.

     Азът се об­ра­зу­ва от „плас­то­ве­те” на То, и то тък­мо там, къ­де­то сблъ­съ­кът с но­се­щия опас­нос­ти вън­шен свят изис­к­ва съз­на­ние и пред­паз­ли­вост. Имен­но то­га­ва Азът се про­я­вя­ва ка­то от­но­си­тел­но ав­то­ном­на ду­шев­на фун­к­ция. Но съ­щев­ре­мен­но Фройд смя­та, че та­зи ав­то­но­мия не е твър­де ши­ро­ка, тъй ка­то „То” под­х­ран­ва „Аз”, а чрез то­ва до го­ля­ма сте­пен оп­ре­де­ля не­го­ви­те въз­п­ри­я­тия и во­ле­ви дейс­т­вия. По­ве­че или по-мал­ко, „Аз” пос­то­ян­но дейс­т­ва в служ­ба на „То”. „Аз” тряб­ва да ис­ка оно­ва, ко­е­то по прин­цип ис­ка „То”, и „Аз” мо­же да мис­ли, чув­с­т­ва и въз­п­ри­е­ма са­мо оно­ва, ко­е­то То му пред­пис­ва. По схо­ден на­чин мис­ли още Шо­пен­ха­у­ер за от­но­ше­ни­е­то на Аз и не­съз­на­ва­на­та „во­ля за жи­вот”. Той срав­ня­ва ин­те­лек­та с фе­нер, улес­ня­ващ во­ля­та да на­ме­ри пъ­тя, по кой­то въз­на­ме­ря­ва да тръг­не; или пък с ку­цо джу­д­же, кое­то се­ди вър­ху ра­ме­­не­те на сляп ве­ли­кан и му да­ва на­път­с­т­вия, на­къ­де да се дви­жи - обик­но­ве­но не­до­дя­ла­ни­ят ве­ли­кан не чу­ва на­шеп­ва­ни­я­та на джу­д­же­то и тръг­ва на­там, на­къ­де­то го во­дят не­го­ви­те страс­ти.

     „Свръх-Аз-ът” мо­же да се упо­до­би на стъ­па­ло в „Аз”. На „Свръх-Аза” мо­гат да бъ­дат при­пи­са­ни фун­к­ци­и­те на са­мо­въз­п­ри­я­ти­е­то, иде­а­ла за „Аз” и съ­вест­та. В „Свръх-Аза” от­к­ри­ва­ме сле­ди­те от нор­ми­те и цен­нос­ти­те, ко­и­то де­те­то е ус­во­и­ло в хо­да на сво­я­та со­ци­а­ли­за­ция и лич­нос­т­но раз­ви­тие. Той съ­дър­жа ду­шев­ни­те об­ра­зи (Imagines) на ро­ди­те­ли­те и дру­ги ав­то­ри­тет­ни фи­гу­ри, към ко­и­то „Аз-ът” през це­лия си жи­вот се стре­ми ка­то към идо­ли, при ко­е­то за „Аза” съг­ла­си­е­то на „Свръх-Аза” е по-цен­но от одоб­ре­ни­е­то или не­о­доб­ре­ни­е­то на ближ­ни­те. На­ред с то­ва, „Свръх-Аз-ът” по­е­ма ко­лек­тив­ни­те пра­ви­ла и на­со­ки; той е в оп­ре­де­ле­на сте­пен на­мес­т­ни­кът на об­щес­т­во­то и кул­ту­ра­та във вът­реш­ния свят на ин­ди­ви­да. То, Аз и Свръх-Аз се на­ми­рат в про­дъл­жи­тел­но вза­и­мо­дейс­т­вие; съ­щев­ре­мен­но въз­ник­ват ди­со­нан­си, меж­ду дру­го­то по­ра­ди то­ва, че раз­ви­ти­е­то на „Свръх-Аза” изос­та­ва в срав­не­ние с про­­ме­ни­те на „Аза”, та­ка че нап­ри­мер „Свръх-Аз” на съв­ре­мен­ния ци­ви­ли­зо­ван чо­век все още съ­дър­жа мно­го със­тав­ки от ар­ха­ич­ни или древ­ни цен­нос­ти и нор­ми. Към най-зна­чи­тел­ни­те нап­ред­ни­ча­ви пос­ти­же­ния на чо­ве­чес­т­во­то при­над­ле­жи пре­об­ра­зу­ва­не­то на кул­ту­ра­та ка­то „Свръх-Аз” по по­со­ка към ху­ман­ност.

     Ха­рак­те­рис­ти­ка­та „съз­на­тел­но-не­съз­на­ва­но” из­ця­ло про­низ­ва То, Аз и Свръх-Аз. Са­мо по се­бе си, То е не­съз­на­ва­но, ка­то мо­же от­час­ти да бъ­де осъз­на­то, но „Аз-ът” и „Свръх-Аз-ът” имат го­ле­ми не­съз­на­ва­ни час­ти, ко­и­то пси­хо­а­на­ли­за­та тряб­ва да из­диг­не до съз­на­ни­е­то. Тя е на пър­во мяс­то бор­ба за раз­ши­ря­ва­не на съз­на­ни­е­то във всич­ки зо­ни на ця­лос­т­на­та лич­ност. По то­зи на­чин Фройд фор­му­ли­ра нак­рая сво­е­то те­ра­­пев­тич­но и кул­тур­но-фи­ло­соф­с­ко кре­до с про­чу­ти­те ду­ми: „Къ­де­то е То, тряб­ва да ста­не Аз!”

Тру­до­ве­те по кри­ти­ка на            кул­ту­ра­та (1925 - 1931)

     Цяло­то жиз­не­но де­ло на Фройд мо­же да се схва­не ка­то вид кри­ти­ка на кул­ту­ра­та, ко­я­то, въз ос­но­ва на оп­ре­де­ле­ни от­к­ри­тия в ме­ди­ци­на­та и пси­хо­па­то­ло­ги­я­та, пра­ви ши­ро­ко­об­х­ват­ни из­во­ди за „при­ро­да­та на чо­ве­ка” и съ­от­вет­на­та й жиз­не­на и об­­­щес­т­ве­на фор­ма. В ран­ни­те твор­би те­зи кул­тур­но-кри­ти­чес­ки на­чен­ки се про­я­вя­ват са­мо от вре­ме на вре­ме. След 1920 го­ди­на оба­че, те оп­ре­де­лят поч­ти из­ця­ло къс­но­то твор­чес­­­т­во на съз­да­те­ля на пси­хо­а­на­ли­за­та.

     То­ва се за­бе­ляз­ва още в „Ма­со­ва пси­хо­ло­гия и ана­лиз на Аза” от 1921 го­ди­на. То­зи со­­ци­о­ло­ги­чес­ки и по­ли­то­ло­ги­чес­ки зна­чим труд се на­реж­да до про­чу­та­та кни­га на Гюс­тав Льо Бон „Пси­хо­ло­гия на ма­си­те” (1895). Фройд ис­ка да изяс­ни пре­об­ра­зу­ва­не­то на чо­ве­ка в ма­со­ви­те ин­с­ти­ту­ции. За цел­та той из­би­ра две­те „ор­га­ни­зи­ра­ни ма­си” - цър­­­к­ва­та и войс­ка­та. И в два­та слу­чая той от­к­ри­ва ли­бид­на връз­ка на при­над­ле­жа­щи­те към ма­са­та с тех­ния во­дач. Те се стре­мят да за­мес­тят ин­ди­ви­ду­ал­ни­те си иде­а­ли за ,Аз” със своя во­дач ка­то пер­со­ни­фи­ци­ран и ко­лек­ти­вен Азов иде­ал. То­ва во­ди до об­що­то мис­ле­не и дейс­т­ва­не на ина­че ан­та­го­нис­тич­но нас­т­ро­е­ни ин­ди­ви­­ди. Вна­ся­не­то на ли­би­до­то в лич­ност­та на во­да­ча дейс­т­ва за на­ма­ля­ва­не на стра­ха. Все­ки учас­т­ва в прес­ти­жа, от­с­тъ­пен на во­да­ча; все­ки све­ти с бля­съ­ка, кой­то му се при­да­ва. Ако лип­с­ва во­да­чът, от­но­во нас­тъп­ва стра­хът, кой­то, ка­то па­ни­ка, дейс­­­т­ва на­пъл­но де­зор­га­ни­зи­ра­що. Во­да­чът на ма­са­та би­ва на­да­рен с ат­ри­бу­ти­те на пра­о­те­ца, ко­е­то го доб­ли­жа­ва до об­ра­за на бо­жес­т­во. От­с­тъп­ва му се до­ри фун­к­ци­­я­та на съ­вест­та: как­во­то той по­ве­ля­ва, се при­е­ма без про­вер­ка ка­то пра­вил­но. С на­­рас­т­ва­не броя на ин­ди­ви­ди­те, ма­са­та уве­ли­ча­ва сво­и­те ди­на­мич­ност и си­ла. Спо­ред ха­рак­те­ро­ва­та струк­ту­ра на сво­и­те во­да­чи, тя мо­же да дейс­т­ва кон­с­т­рук­тив­но или дес­т­рук­тив­но, ка­то в ис­то­ри­я­та се наб­лю­да­ва поч­ти из­к­лю­чи­тел­но пос­лед­но­то. До­ри и днес, фрой­до­ви­ят ана­лиз на ма­со­ви­те ре­ак­ции ни из­г­леж­да ка­то про­ни­ца­те­лен ко­мен­тар на фа­шис­т­ки­те и бол­ше­виш­ки­те яв­ле­ния, кои­то то­га­ва (1921) за­поч­ват да за­во­ю­ват све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка­та сце­на.

     Без съм­не­ние, „Бъ­де­ще­то на ед­на илю­зия” (1927) и „Не­у­дов­лет­во­ре­ност­та от кул­ту­­ра­та” (1930) със­тав­ля­ват вър­ха във фрой­до­ви­те кул­ту­ра­на­ли­тич­ни на­чи­на­ния. Пър­во­­то съ­чи­не­ние е об­шир­на кри­ти­ка на ре­ли­ги­я­та, ко­я­то дос­той­но се на­реж­да до тру­до­­ве­те на Шо­пен­ха­уер­, Фо­йер­бах, Ниц­ше и др. Фрой­до­вияг­ са­мос­то­я­те­лен при­нос към пси­хо­ло­ги­я­та на ре­ли­ги­я­та е в то­ва, че той свър­з­ва ре­ли­ги­оз­но­то све­то­раз­би­ра­не и жиз­не­от­но­ше­ние със со­ци­а­ли­зи­ра­щи­те съ­би­тия през пър­ви­те го­ди­ни от жи­во­та. Та­ка нап­ри­мер, пред­с­та­ва­та за Бог има мно­го об­що с ба­щи­ния или Еди­по­вия ком­п­лекс. Бог е пер­со­ни­фи­ци­ра­ни­ят „коп­неж по ба­ща­та”, т. е. же­ла­ни­е­то и във все­ле­на­та да мо­же да се ви­ди сил­на свръх­мощ­на фи­гу­ра, ко­я­то да пред­ла­га за­щи­та и си­гур­ност, по­доб­но на жи­вия ба­ща в дет­с­т­во­то.

     Фройд обоз­на­ча­ва ре­ли­ги­оз­ни­те пред­с­та­ви ка­то илю­зия, не­що сред­но меж­ду заб­лу­да и ма­ния. Ед­на заб­лу­да е пог­реш­но схва­ща­не или при­е­ма­не, ко­е­то мо­же да бъ­де ко­ри­ги­­ра­но с по-до­бър опит. Ма­ни­я­та е пог­реш­на пре­цен­ка, дъл­бо­ко вко­ре­не­на в емо­ци­о­нал­ност­та и на­гон­ност­та на чо­ве­ка, та­ка че ра­ци­о­нал­ни кон­т­ра­ар­гу­мен­ти ед­ва ли мо­гат да й пов­лияя. На­луд­ни­те идеи мо­гат евен­ту­ал­но да бъ­дат из­ле­ку­ва­ни, ако се про­ме­ни бла­гоп­ри­ят­но ця­ла­та си­ту­а­ция на ду­шев­но бол­ния, та­ка че той да „ня­ма нуж­да ве­че” от сво­и­те на­луд­ни пред­с­та­ви. Не­що по­доб­но ва­жи и за илю­зи­я­та. Тя съ­що съ­от­вет­с­т­ва на не­съз­на­ва­ни пот­реб­нос­ти, ко­и­то се уми­рот­во­ря­ват чрез нея. За­то­ва илю­зи­и­те се изос­та­вят, ко­га­то жи­тейс­ка­та сме­лост и връз­ка­та с ре­ал­ност­та на­рас­нат. Ре­ли­ги­оз­­­на­та вя­ра ни да­ря­ва са­мо илю­зор­ни­те уте­хи, че един отец в не­бе­то бди над нас, че ще жи­ве­ем и след смърт­та, че има въз­мез­дя­ва­ща спра­вед­ли­вост и т. н. Всич­ко то­ва ук­ротя­ва хо­ра­та, стра­да­щи от ма­те­ри­а­лен не­до­и­мък и по­тис­ни­чес­т­во, тър­пе­ли­во по­на­ся­щи ек­с­п­ло­а­та­ци­я­та и ти­ра­ни­я­та, за­що­то са на­у­че­ни да се на­дя­ват на „ком­пен­са­ция в от­въд­но­то”. Та­ка ре­ли­ги­я­та се оказ­ва се­ри­оз­на спи­рач­ка на со­ци­ал­ния, по­ли­ти­чес­кия и ду­хов­ния нап­ре­дък. Тя е ус­по­ко­и­тел­но сред­с­т­во в от­ча­я­ни­е­то, та­ка че Маркс с пра­во я на­ри­ча „опи­ум за на­ро­да”.

     Ос­вен то­ва, Фройд точ­но и из­ра­зи­тел­но по­соч­ва, че във въз­пи­та­ние­то на де­ца­та би­ват на­саж­да­ни три мис­лов­ни зад­ръж­ки, ко­и­то вза­им­но се до­пъл­ват и по-къс­но зна­чи­тел­но спъ­ват раз­г­ръ­ща­не­то на лич­ност­та: ав­то­ри­тар­ни­те, ре­ли­ги­оз­ни­те и сек­су­ални­те зад­ръж­ки. Всич­ки те­зи за­дър­жа­щи ме­ха­низ­ми вър­вят ръ­ка за ръ­ка. Ав­то­ри­та­ризмът, ре­ли­ги­я­та и сек­су­ал­ни­те та­бу­та пла­шат ду­ша­та на чо­ве­ка, кой­то ве­че не е в със­то­я­ние ис­тин­но да въз­п­ри­е­ма из­кон­ни­те си ин­те­ре­си и да се съп­ро­тив­ля­ва сре­щу един свят на по­ли­ти­чес­ко и ико­но­ми­чес­ко роб­с­т­во. Она­зи без­к­ри­тич­ност, с ко­я­то се при­е­мат ре­ли­ги­оз­ни­те дог­ми и въз­г­ле­ди, се пов­та­ря в по­ли­ти­чес­ко­то ов­че­ду­шие, с което хо­ра­та се ос­та­вят да бъ­дат ек­с­п­ло­а­ти­ра­ни, уп­рав­ля­ва­ни и въ­веж­да­ни във вой­ни. Сля­па­та вя­ра дейс­т­ва ка­то об­що па­ра­ли­зи­ра­не на раз­съ­дъ­ка. Със зак­ли­на­тел­ни ду­ми „прос­ве­ти­те­лят” Фройд при­зо­ва­ва чо­ве­чес­т­во­то към сме­лост във всич­ки це­ли и по­со­ки. Тя ще ни за­поз­нае с дейс­т­ви­тел­ност­та та­ка­ва, как­ва­то тя е, всъщ­ност, та­ка че да на­ме­рим в нея по­ла­га­що­то ни се мяс­то. “Не, на­ша­та на­у­ка не е илю­зия. Но илю­зия би би­ло да се вяр­ва, че от дру­го мяс­то бих­ме мог­ли да по­лу­чим то­ва, ко­е­то тя не мо­же да ни да­де.” (Бъ­де­ще­то на ед­на илю­зия, Съ­чи­не­ния, том ХIV, стр. 380)

     Та­зи нишк­а е по­де­та от­но­во в „Не­у­дов­лет­во­ре­ност­та от кул­ту­ра­та”. Фройд обоз­на­ча­ва ре­ли­ги­я­та ка­то „пси­хи­чес­ки ин­фан­ти­ли­зъм”, кой­то пре­чи на чо­ве­ка да по­рас­не и да ста­не ра­зу­мен. Тя пред­ла­га уте­ха за труд­ни си­ту­а­ции, ко­га­то би тряб­ва­ло по-доб­ре да се дейс­т­ва ак­тив­но и ра­ци­о­нал­но, за да се нап­ра­ви всич­ко въз­мож­но за тях­но­то от стра­ня­ва­не. При то­ва оба­че, въз­ник­ва въп­ро­сът, да­ли чо­век би мо­гъл да ста­не щас­т­лив сред кул­ту­ра­та. Въз ос­но­ва на пе­си­мис­тич­ния си въз­г­лед за све­та и чо­ве­ка, Фройд по­не от­час­ти от­ри­ча та­зи въз­мож­ност.

     На пре­ден план тук се из­тък­ва пре­ди всич­ко ве­че спо­ме­на­та­та те­за за аг­ре­сив­ния и раз­ру­ши­те­лен на­гон на чо­век­Ка. За Фройд, всич­ки ние про­из­ли­за­ме от хищ­ни­те жи­вот­ни, при ко­и­то „нас­ла­да­та от уби­ва­не­то”, та­ка да се ка­же, е в кръв­та им. От­тук, све­тов­на­та ис­то­рия на­по­до­бя­ва ужа­сен епос на без­чо­веч­ност­та. Хо­ра­та на­ис­ти­на са се на­у­чи­ли да ов­ла­дя­ват при­род­ни­те си­ли или до­ри да ги пос­та­вят в служ­ба на човеш­ка­та ци­ви­ли­за­ция. Съ­щев­ре­мен­но оба­че, те не са щас­т­ли­ви, по­не­же ближ­ни­ят зас­та­ва на пъ­тя им ка­то неп­ри­я­тел, враг и по­тис­ник. Та­ка по ни­ка­къв на­чин не е сигур­но, че кул­тур­но­то раз­ви­тие ще се влее във все­об­ща­та ху­ман­ност, Как­то са се на­дя­ва­ли в епо­ха­та на нем­с­ка­та кла­си­ка, а съ­що и в пе­ри­о­да на за­раж­да­не на со­ци­а­листи­чес­ка­та иде­о­ло­гия. Сък­ру­ша­ва­щи­те пре­жи­вя­ва­ния от Пър­ва­та све­тов­на вой­на, лич­ни­ят му пе­си­ми­зъм и един мра­чен на­ту­ра­ли­зъм (при кой­то важ­на ро­ля иг­ра­ят пог­реш­но раз­б­ра­ни­те схва­ща­ния на Дар­вин за „бор­ба на всич­ки сре­щу всич­ки”) подтик­ват Фройд да ри­су­ва бъ­де­ще­то на чо­ве­чес­т­во­то в си­ви крас­ки, т. е. да се от­да­де на чер­ног­лед­с­т­во, чия­то час­тич­на ос­но­ва­тел­ност, за съ­жа­ле­ние, се оп­рав­да­ва със съ­би­ти­я­та след смърт­та му през 1939 го­ди­на.

Къс­ни тру­до­ве (1931 - 1939)

     Дори през пос­лед­но­то де­се­ти­ле­тие от своя жи­вот Фройд, от­с­ла­бен от теж­ка­та бо­лест и обез­по­ко­ен от зло­по­луч­ни­те по­ли­ти­чес­ки съ­би­тия, раз­ви­ва уче­ни­е­то си и съз­да­ва тру­до­ве, ко­и­то увен­ча­ват не­го­во­то ги­ган­т­с­ко жиз­не­но де­ло. То­ва са нап­ри­мер, „Но­ва по­ре­ди­ца от лек­ции за въ­ве­де­ние в пси­хо­а­на­ли­за­та” (1933), ко­и­то се при­ба­вят към об­шир­ни­те лек­ции за въ­ве­де­ние в пси­хо­а­на­ли­за­та” от 1917 го­ди­на и обо­га­тя­ват глед­ни­те точ­ки в тях с цен­ни об­нов­ле­ния. Фройд ра­бо­ти вър­ху по­доб­ря­ва­не и изяс­ня­ва­не на свое­то уче­ние, до­ка­то смърт­та не му от­не­ма пе­ро­то от ръ­ка­та.

     Без съм­не­ние, сред пуб­ли­ка­ци­и­те след 1930 го­ди­на се от­к­ро­я­ва кни­га­та „Мой­сей и мо­но­те­истич­на­та ре­ли­гия” (1937-1939). Фройд от­но­во би­ва прив­ле­чен от проб­ле­ми­те на пси­хо­ло­­ги­я­та на ре­ли­ги­я­та. Об­ра­зът на Мой­сей, с ко­го­то той се иден­ти­фи­ци­ра от сво­е­то дет­­­с­т­во, от­но­во нав­ли­за в не­го­во­то по­лез­ре­ние. От не­яс­ни­те на­ме­ци в Биб­ли­я­та той нах­вър­ля ис­то­ри­чес­ка кон­с­т­рук­ция, чи­я­то ома­гьос­ва­ща си­ла при­до­би­ва смай­ва­щи из­ме­ре­ния.

     Фройд за­поч­ва с твър­де­ни­е­то, че Мой­сей не е бил юдей, а за­мо­жен егип­тя­нин, кой­то по­е­ма гри­жа­та за роб­с­кия на­род на из­ра­ил­тя­ни­те и се опит­ва да го по­ве­де през пус­ти­ня­та към Обе­то­ва­на­та зе­мя. До­ри име­то Мой­сей (Мо­зев) е еги­пет­с­ко. На ези­ка на егип­тя­ни­те то оз­на­ча­ва „де­те­то”, при ко­е­то мно­го име­на на фа­ра­о­ни са об­ра­зу­ва­ни по мо­де­ла Тhut-mosis (де­те на Тут), ка­то Ra-mosis (де­те на Ра) и т. н. Ле­ген­да­та за раж­да­не­то на Мой­сей от­го­ва­ря на об­ща­та ми­то­ло­гич­на пред­с­та­ва за „раж­да­не­то на ге­роя”, ко­я­то Ото Ранк в ед­но об­шир­но из­с­лед­ва­не („Ми­тът за раж­да­не­то на ге­роя”, 1909) пред­с­та­вя ка­то ва­лид­на за поч­ти всич­ки ми­то­ве на на­ро­ди­те (опас­ност при раж­да­не­то, изос­та­­вя­не, ран­ни чу­де­са, бе­ле­зи и зна­ме­ния и т. н.).

     Мой­сей ми­на­ва за съз­да­тел на мо­но­те­из­ма, т. е. вя­ра­та в един-един­с­т­вен Бог. Още в дре­вен Еги­пет е ца­ру­вал фа­ра­о­нът Ик­на­тон (Ех­на­тон), кой­то през XIV век пр. Хр. съз­да­ва мо­но­те­ис­тич­на ре­ли­гия, обо­жес­т­вя­ва­ща в Слън­це­то ви­ди­мия об­раз на не­ви­ди­­мо­то бо­жес­т­во Ма­ат (ис­ти­на, спра­вед­ли­вост). Ик­на­тон, ко­го­то един ви­ден егип­то­лог (Дж. Х. Брис­тед) на­ри­ча „пър­ва­та лич­ност в ис­то­ри­я­та”, се бо­ри сре­щу по­ли­те­изма на своя на­род и учи на ду­хов­на ре­ли­ги­оз­ност, ко­я­то да­леч над­х­вър­ля кул­тур­но­то рав­ни­ще на епо­ха­та.

     Ре­ли­ги­оз­на­та ре­фор­ма на Ик­на­тон би­ва от­ме­не­на ско­ро след не­го­ва­та смърт, по­не­же жре­ци­те на ста­ри­те бо­го­ве от­но­во взе­мат над­мо­щие. По кон­с­т­рук­ци­я­та на Фройд оба­­че, Мой­сей е при­вър­же­ник на но­во­то уче­ние, кой­то не мо­же или не ис­ка да се прис­по­со­­би към кон­сер­ва­тив­ния об­рат. Той пре­да­ва уче­ни­е­то за един­с­т­ве­ния Бог на ев­ре­и­те, чий­то во­дач ста­ва при бяг­с­т­во­то им от Еги­пет. От не­яс­ни из­точ­ни­ци, Фройд е раз­б­рал, че ев­ре­и­те не са би­ли осо­бе­но щас­т­ли­ви със стро­га­та Мой­се­е­ва ре­ли­гия. Ис­то­ри­я­та от­нос­но „тан­ца око­ло злат­ния те­лец” бе­ле­жи тен­ден­ци­я­та за връ­ща­не към идо­ло­пок­лон­с­т­во­то, за­що­то по­ко­ло­не­ни­е­то на един не­ви­дим Бог из­г­леж­да изис­к­ва пре­ка­ле­но го­ля­ма спо­соб­ност за аб­с­т­рак­ция. Във връз­ка със сво­и­те спе­ку­ла­ции в „То­тем и та­бу”, Фройд до­ри твър­ди, че Мой­сей спо­де­ля участ­та на пра­о­те­ца: той би­ва убит от не­по­кор­ния на­­род, ка­то оба­че зас­тъп­ва­на­та от не­го ре­ли­гия ус­пя­ва да се на­ло­жи.

     Мой­сей фор­ми­ра ев­рейс­кия ха­рак­тер, при ко­е­то изис­к­ва от тях сил­но об­ла­го­ро­дя­ва­не, и чрез сво­я­та идея за Бо­га ус­пя­ва да ги от­де­ли от дру­ги­те на­ро­ди в древ­ност­та. Осо­бе­­но­то по­ло­же­ние на ев­ре­и­те в хрис­ти­ян­с­кия свят во­ди до ра­ко­ва­та бо­лест на ан­ти­се­ми­­тиз­ма, кой­то да­ва на всич­ки свет­с­ки и ду­хов­ни влас­т­ни­ци доб­ре дош­ло по­мощ­но средс­­­т­во да прех­вър­лят не­до­вол­с­т­во­то на на­ро­да към ед­на без­за­щит­на гру­па от хо­ра. Та­ка, ве­че поч­ти две хи­ля­до­ле­тия, ев­ре­и­нът слу­жи на хрис­ти­ян­с­т­во­то ка­то из­ку­пи­тел­на жер­тва, на ко­я­то се при­пис­ват всич­ки при­род­ни и об­щес­т­ве­ни зли­ни. Фрой­до­во­то се­бе­раз­би­ра­не ка­то ев­ре­ин в хрис­ти­ян­с­кия свят на­вяр­но е тай­ни­ят дви­га­тел на не­говата Мой­се­е­ва ми­то­ло­гия, ко­я­то ос­та­ва дос­той­на за въз­хи­ще­ние кон­с­т­рук­ция, въп­ре­ки че спе­ци­а­лис­ти в об­ласт­та на ре­ли­ги­оз­на­ни­е­то и древ­на­та ис­то­рия от­к­ри­ват греш­ки в мно­го де­тай­ли от не­го­во­то пред­с­та­вя­не.

            Никой не мо­же от­тук на­сет­не да се усъм­ни, че жиз­не­но­то де­ло на Фройд със­тав­­­ля­ва ед­но от най-го­ле­ми­те на­уч­ни пос­ти­же­ния през XIX и XX век. Фройд е пос­та­вен ре­дом до Карл Маркс (чи­е­то уче­ние той се опит­ва да оце­ни с го­лям скеп­сис в „Но­ва по­ре­ди­ца от лек­ции”) и до Айн­щайн (с ко­го­то през 1932 си раз­ме­ня пис­­­ма на те­ма „За­що вой­на?”). Във все­ки слу­чай е яс­но, че пси­хо­а­на­ли­за­та дъл­бо­ко пов­ли­ява всич­ки­те ни пред­с­та­ви за чо­ве­ка и въз­дейс­т­ва вър­ху всич­ки об­лас­­­ти на чо­веш­ка­та ми­съл. Ме­ди­ци­на, пси­хо­ло­гия, пси­хи­ат­рия, въз­пи­та­ние, из­кус­т­воз­на­ние, ис­то­ри­ог­ра­фия, фи­ло­со­фия, ре­ли­ги­оз­на­ние, по­ли­ти­ка, по­е­зия, со­ци­о­ло­гия, ези­коз­на­ние - всич­ки те са пло­дот­вор­но на­сър­че­ни и под­по­мог­на­ти от пси­хо­а­на­ли­за­та. До­ри във все­кид­нев­ния жи­вот се от­к­ри­ват сле­ди от ду­хов­на­та ре­во­лю­ция, свър­за­на с име­то на Зиг­мунд Фройд.

 
< Prev   Next >
EnglishБългарски
  Web Site optimization- DOBG |