Кой е тук?
В момента 2 госта онлайн
Приятели
Монтана днес


kazanlak-bg info

 Адмирал Маркетс
Имоти
Новини
Наш банер

Психология журнал
вземи кода
Вторник, 20 август, 2019 г.
EnglishБългарски
Потребител
Парола
Запомни ме   Парола?
Начало arrow ПУБЛИКАЦИИ arrow Статии arrow Психофизиологичен аспект на лъжата
Психофизиологичен аспект на лъжата Печат Е-мейл
Автор Стефка Александрова   
09 яну 2009

Лъжата е често срещана характеристика в поведението, както на животните, така и на хората. Съществуват идеи, че еволюцията на човешкия мозък е била водена от натиска на все повече познавателни умения за практикуване и откриване на лъжата. Определени мозъчни механизми са отговорни за измамното поведение при животните. Някои фундаментални остатъци от тези процеси са се запазили и у хората.Всяко биологично изследване на факторите, свързани с измамата довежда учените до изследване на мозъка и неговите функции. Постиженията на техниката дават възможност да се получи по-точна картина на живия мозък. Компютърната томография и ядрено магнитният резонанс създават компютърно генерирани образи на разрези на живата мозъчна тъкан, като дават информация за структурата на бялото и сивото вещество в кората и подкорието на мозъка. Използването на компютърни методи за визуализиране на електрическа активност дава възможност да се получат картини на електрическата дейност на мозъка. Някои от тези нови технологии са използвани при изучаването на неврологичните аспекти на лъжата.

Във връзка с възможните роли на неврологичните субстрати на лъжата ще разгледам накратко функциите на фронталните лобове и структурата на полукълбата на мозъка и човешкото поведение. Неврологичните механизми свързани с конфабулацията, могат да помогнат при разбирането за лъжата и самозаблудата.

Фронталните лобове са структури на мозъка, където става взаимовръзката и обратната връзка между главните сетивни и моторни системи. Кората на главния мозък получава информация от всички видове източници – съзнавани и несъзнавани, вътрешни и външни. Тя интегрира всички компоненти на поведението и спомага за приспособителната реакция на организма.

Може ли една част на мозъка да излъже друга част?Изследванията в областта на мозъчните функции са установили, че двете полукълба на мозъка имат различни функции и понякога могат да работят независимо една от друга. Тези изследвания са важни за изследването на лъжата.

Човек притежава едно доминиращо полукълбо на мозъка (обикновено това е лявото при десноръките) и едно недоминиращо полукълбо. Всяко полукълбо контролира моторните функции на противоположната страна на тялото. Доминиращата страна е специализирана и медиира функциите на речта, отговаря за логическото, аналитичното и абстрактното мислене. Недоминиращата е свързана с моментната обработка на информация. Взема участие в процесите на адаптация. Отговаря за емоциите, интуитивните способности, за пространствено - зрителните функции, пр. разпознаване на лица, както за образно мислене, въбражение и творчески способности. Двете полукълба са свързани чрез нервни влакна на мазолестото тяло. През 1985г. д-р Джоузеф Боген, неврохирург от Южна Каролина, при опитите си да лекува епилепсия е извършил разрязване на мазолестото тяло. В резултат на тези операции пациентите на д-р Боген получавали „разделени мозъци”. Неврологичното и психичното състояние на тези пациенти е било обстойно изследвано. Разделянето на „двата мозъка” било илюстрирано от един пациент, който закопчавал ризата си с едната ръка, докато другата я следвала и разкопчавала копчетата. В този случай дясната ръка не знаела какво прави лявата. Клаус Хопе, психоаналитик, който работел с д-р Боген, открил, че пациентите с „разделен мозък” преживявали обединяване на сънища, фантазии, символи. Те не можели да вербализират емоционалните си състояния. При тях трансферът на информация от едната част на мозъка към другата е спрян и те се самозаблуждават за емоциите си. Разбирането за двустранния мозък дава възможност за тълкуване на това как се получава самозаблудата.

Неврологични синдроми, свързани с лъжата

Стъс и колегите му (1978) описват неврологичните синдроми на конфабулация. Това е създаване на погрешен и изфабрикуван словесен материал, което е следствие от способността на човек да бъде самокритичен, а не от целенасочено усилие да се създаде заблуда.

Провокираната конфабулация представлява случаен, органичен и не особено драматичен отговор на директен въпрос. Провокираният отговор може да бъде доста глупав, но пациентът почти не усеща някаква абсурдност. Смята се, че конфабулацията е опит да бъдат запълнени празноти в паметта, при пациенти, които имат нарушена памет. Тя е много подобна на начините, по които здравите хора компенсират празните места в паметта си.

При спонтанната конфабулация пациенти импулсивно предоставят по-впечатляваща и спонтанно лъжлива информация. Те не само дават неточен отговор, но и го разкрасяват, за да впечатлят публиката си.

Мърсър и неговите колеги (1977) приписват конфабулацията на едновременното съществуване на четири фактора: 1) вярването, че е необходим отговор; 2)липсата на спомен за отговора;3)наличието на прекалено осведомен и емоционално значим отговор и 4) нарушена способност на човек да се наблюдава и самокоригира при неточен отговор.

Основният неврофизиологичен въпрос не е самият дефицит на паметта, а начинът, по който пациентът се справя с този дефицит. Речевата зона от доминиращото полукълбо може да не успее да асимилира информация с практическо значение. В тези случай човек използва друг материал, в резултат на който се получава конфабулация. Ако речевата зона е изолирана от другите зони на мозъка, от които зависи по отношение на преценка, морални ценности и анализ, тя може да не разпознае абсурдността на това, което човек казва. Джоузеф (1986) предполага, че това явление може да се появи при самузаблудата заради функционално, а не анатомично нарушените връзки. По този начин „запълването на празните места” може да предложи обяснение за поведението или импулсите, които изглеждат разумни, безвредни и точни, но са погрешни.

Връзка на нарушената неврологична функция с лъжата

Някои форми на лъжата, които са разглеждани като патологични, може да са на неврологична основа.

Фантастната псевдология е форма на патологичната лъжа. Състои се от грандиозни истории с елементи на истина и фантазия. В накои отношения този синдром наподобява спонтанната конфабулация. При сериозно противопоставяне псевдологът може да признае, че измислиците са неверни. Фантастната псевдология може да се прояви като отделно явление или като част от други психиатрични синдроми. Например мнимо разстройство или измамно влизане в ролята на измислена личност.

През 1992г. Модел и негови колеги съобщават за пациент с комулсия на лъжа (фантастна псевдология). За етиологичен причинител посочват нарушената функция на фронталните лобове. Склонността на този пациент да лъже се зародила десет години по-рано. Тя включвала тривиални неща, като например къде е сложил кутията с хартиени салфетки и сериозни въпроси, като твърденията му, че е приключил със служебните си задачи. Той обяснявал, че не може да разпознае своите лъжи, докато „не чуе думите да се изплъзват от устата му”. Наложила се психиатрична консултация, когато съпругата му го заплашила с развод. При прегледа той не отговарял на диагностичните критерии за някакво психично и личностно разстройство, с изключение на проблемите за приспособяване. Но невропсихологическите тестове показали наличие на слабо нарушение на краткосрочната памет. Всички други изследвания като сканирането с компютърен томограф, ядрено магнитния резонанс и енцефалограма с лишаване от сън били нормални. Но двете еднофотонни емисионни компютърни томографии, които били проведени през две седмици, показали ненормално ниска активност в недоминиращата зона в мозъка, както и в дясната долна част на фронталния кортекс (зона в мозъка, която получава голямо количество информация от други части на мозъка и интегрира тези стимули в подходящи социални реакции). Авторите изказват хипотезата, че тази нарушена функция вероятно намалява вътрешната обратна връзка, което е причина да се лъже, без да се осъзнава истинността на речта, докато не бъде изречена и чута.

Тази информация, въпреки че е предполагаема, изтъква важността на функциите, както на фронталните лобове, така и на вербалните продукти. Приликите между конфабулацията и фантастната псевдология са поразителни, а разликите могат да бъдат главно количествени, тъй като отразяват степента на увреденост на функциите на паметта.

Описанията на лека конфабулация, храктеризиращи се с импулсивни, емоционални изявления, напомнят хистеричния когнитивен стил. Проучвания подкрепят идеята, че някои личностни характеристики, включително и това как се обработва информацията, са повлияни от нарушаването на когнитивната функция. Бърджес (1992) използвал невропсихологически тестове, за да изучава пациенти в Група Б на личностните разстройства. Това множество включва хистерионното, нарцистичното и антисоциалното личностни разстройства. Бърджес открива, че тези пациенти имат значителен дефицит на невропознавателните функции като внимание, памет, език, абстракция, планиране на поведението и поредност на действията. Поради множество прилики някои личностни разстройства са поставени заедно в Група Б на Диагностичния и статистически наръчник за психичните разстройства – ІV (Американската психиатрична асоциация,1994). Следва да се отбележи една характеристика на всички личностни разстройства от Група Б – склонността да лъжат. Горните открития, независимо че са предварителни и хипотетични, предполагат, че нервнокогнитивните нарушения вероятно са свързани с някои видове личностни разстройства и че тези нарушени функции може би са причина за честото използване на лъжата като механизъм за справяне. Продължение на този ред мисли се основава на хипотезата на Трайвърс (1988) за еволюцията на човешкия мозък. Той постулира, че все по-задълбочаващата се игра между лъжата и нейното разобличаване би могла да доведе до увеличаване на размера на човешкия мозък в по-късните стадии на човешката еволюция. Трайвърс предлага и идеята, че самозаблудата може да се е появила като механизъм, който да подпомага лъжата, насочена към другите. Хората лъжат по-успешно, ако „вярват” в това, което казват.

А лъжата, която е свързана с нарушената функция на мозъка, би била груба, а не изкусна. Грубостта вероятно се дължи на по-ниското социално осъзнаване на ефекта от лъжата. Този признак е характерен за много хора, които имат личностни разстройства от Група Б.

Възможно ли е лъжата при хората да е повлияна от наследствеността?

Бонд и Робинсън (1988) след направен преглед на всички изследвания, заключили, че биологичните фактори допринасят за лъжата при хората. Членовете на едно семейство проявяват сходство в използването на видовете и моделите лъжи и че тези сходства са в резултат на еднакви гени. Изследванията, върху които се базират тези изводи, имат методологични недостатъци, но все пак дават известна насочваща информация. Едно много голямо семейство от Хаваите ( с 3 121 членове) било изучено, чрез редица въпросници за личността (Ейхърн, 1982). От петдесетте личностни характеристики, които били оценявани, най-силната роднинска връзка била склонността да се лъже. Но подобните поведенчески характеристики не са задължително в резултат на наследственост. Културата, начина на възпитание на децата и други компоненти на средата могат да допринесат за наличието на подобни характеристики. По-директно доказателствво за влиянието на наследствеността е получено от многофакторното изследване на 265 двойки близнаци. Роу (1986) получил няколко потенциални причини за престъпността и открил, че общите фактори на средата, като социалната класа или методи на възпитание, не оказват влияние. Важните фактори включвали средата в самото семейство (напр. усещането за отхвърляне от страна на родителите) и генетиката. От генетичните влияния основните корелати били склонността към измама и характеристиките на темперамента.

Бонд и Робинсън (1988) изказват хипотезата, че генетичните фактори, които контролират анатомията, също оказват влияние върху склонността да се лъже. Те твърдят, че някои хора изглеждат по-честни от други и затова могат да лъжат по-успешно. Наследствеността обаче влияе както върху анатомията, така и върху неврофизиологичните процеси. Изглежда вероятно генетичните влияния върху когнитивния стил, неврокогнитивните проблеми и склонността да се използва потискането като механизъм за оцеляване по-добре да обяснят наследствената склонност към лъжа.

Човешкит мозък е организиран в специализирани функционални единици. Фронталните лобове са жизненоважни за различаването на тънките значения на информацията, свързана със социалните взаимодействия. Затова дефектите във фронталните лобове или функционалното нарушаване на връзките в различните зони на мозъка могат да послужат за обяснение при някои видове лъжа( напр. при неволно заявяване на нещо, което човекът знае, че не е вярно или при самузаблудата).

Една провокираща хипотеза е, че преимуществата за оцеляване, присъщи на лъжата, са модулирани от натиска на социалната група и една вътрешна система за проверка и балансиране. По този начин висшите функции на мозъчната кора правят даден човек по-ефективен лъжец, заради способността му да разчита фините знаци на набелязаната цел. При нарушена функция на мозъчните структури лъжата става по-груба и лесно разпознаваема.

Използвана литература:

Форд,Ч. Психология на лъжата.Как да се защитим от лъжи и измами, СофтПрес, София, 2008.

Стефка Александрова
 
< Предишна   Следваща >
EnglishБългарски
  Уеб сайт и оптимизация- ДоБГ |