За аутизма, крокодилите и хладилниците

За аутизма, крокодилите и хладилниците

Статията е отговор на популярния в интернет пространството материал за френския филм Le mur: la psychanalyse a l’epreuve de l’autisme (2011), любезно предоставен ни от майка на дете аутист.

Тъй като наблюденията ми показват, че в публичното пространство има много гледни точки, които предполагат неразбиране по отношение психоаналитичната теория за аутизма, реших да напиша тази статия. В нея ще представя нашите възгледи за психоанализата и аутистичното състояние.

В психологията има много школи: структурализъм, функционализъм, бихейвиоризъм, психоанализа, гещалт психология и др. Всяка от тези школи има основоположник/ци и последователи, които доразвиват схващанията й. Често се получава така, че в хода на своята работа различните учени стигат до различия във вижданията си по определени въпроси. Това променя и начина им на работа. Оттук, в самата школа се появяват различни течения. Пример за това са Фройд и Юнг. Отначало Юнг е бил част от психоаналитичната школа, но скоро мнението му по някои въпроси и най-вече – темата за сексуалността, започва да се разминава с това на Фройд. Поради това Юнг се отдръпва и създава аналитичната психология. В този смисъл, основната цел на Българска школа за психоанализа е да съдейства за популяризиране, развитие и успешно реализиране на класическия психоанализ в България. Под „класически психоанализ“ имаме предвид учението на Зигмунд Фройд. В нашите теоретични разработки и реална практика стъпваме именно върху неговия труд, съобразявайки се с факта, че сме българи. В този ред на мисли не се приемаме за последователи на Лакан.

Още Алберт Айнщайн е казал, че „Ако не можете на обясните нещо на едно дете, то това значи, че вие самият не го разбирате“. В тази връзка ние не сме срещу психоаналитичната терминология, дори точно обратното: приемаме, че за да се наречем психоаналитици е нужно да владеем понятийния апарат на психоанализата. Но за нас по-важно е да стигнем до хората, да разберат какво им казваме, а не да оплитаме мислите си в термини, които за масата стоят страшно и неразбираемо.

Друго важен момент е, че ние използваме психоанализата, прилагайки я към нашите културални особености, имайки предвид характера на днешните условия на живот. Няма съмнение, че архаично унаследеното на българите е по-различно от това на австрийците, французите и др. Също така, няма съмнение, че днешния начин на живот е доста по-различен от живота в края на деветнадесети и началото на двадесети век.

Само от тези два факта вече произтичат множество различия между лаканианската психоанализа, практикувана във Франция, и психоанализата, която практикуваме в Българска школа за психоанализа.

Ще продължа нататък: ние не приемаме аутизма за болест, а за психично състояние. Състояние, от което детето може да бъде изведено, ако помощта дойде навреме и от всички среди, които обитава то, така, че да може да започне първи клас в масово училище. Да, смятаме, че причината за него е в нарушената емоционална връзка между майката и детето. Но нашата роля не е да съдим, да обвиняваме, да вменяваме чувство за вина др., да наричаме майките хладилници или крокодили. Нашата роля е да открием причината за проблема, да дадем информация на родителите, за да изяснят неяснотите си, след което да помогнем да намерят път към своите деца, за да може те да изградят интереси, да формират очаквания към средата и аутистичното състояние да бъде преодоляно. Все пак, всички ние сме хора, със своите моментни състояния и потребности; като такива правим своите грешки, плащаме за тях. Всички имаме своите дефицити от детството, травми, които често се повтарят в настоящото ни семейство. Още повече – никой не ни учи да бъдем родители, а обикновено грешките можем да отчетем едва, когато са вече налице. Няма как да пренебрегнем и социалните фактори: времето, в което живеем е доста несигурно, което кара жената да се хване „със зъби и нокти“ за професионалната си реализация, за да може да осигури един нормален живот на бъдещото си дете. Оттук, възрастта, в която майките се решават на тази стъпка, става все по-голяма. Това безпокои по-възрастните роднини, които често оказват натиск на жената да се ожени и роди деца, защото „времето й минава“. Колкото и да отричаме, този натиск ни оказва влияние, тъй като по-често това са родителите ни, които са ни отгледали и възпитали и чието мнение е важно за нас. Опряна „до стената“, премисляйки вариантите как да осигури необходимия бюджет за месеца, няма как тази жена да е спокойна, да излъчва ведрост и да играе с детето с удоволствие.

Що се отнася до работата на психоаналитика: във филма (39:56 мин.), в отговор на въпроса „В какво се състои психоаналитичното лечение на децата с аутизъм?“, интевюираните отговарят:

  • Esthela Solano: „Да кажем, че когато приемем аутистично дете, ние практикуваме психоанализа, което си е чисто откритие! Изправени сме пред обект, който в повечето време не говори.“
  • Taurent Danon-Boileau: „Аз съм по-скоро в позиция на наблюдение. Имам предвид, че с тези деца аз правя много малко. Какво означава това? Сядам близо до него и чакам нещо да се случи. Забравям времето, забравям всичко“.
  • Dr. Alexandre Stevens: „Имаме автори като Тъстин и Малер, които обясняват как да се спечели детето. Това правим в практиката, но същото е и в институцията. Не помня кой от двамата описва как да се спечели детето, но става като отстъпите малко, за да не сте в зрителното му поле, говорите по-тихо, следвате това, което то прави, вместо да се опитвате да го превъзхождате“.
  • Esthela Solano: „Никаква воля за овладяване, за учене, никакво налагане на каквото и да било“.
  • Bernard Golse: „С всякакви средства опитваме да накараме детето аутист да почувства, че съществува и друг и, че той не е лош“.
  • Esthela Solano: „Необходимо е да се вземат предвид и най-незначителните детайли. Този незначителен детайл може да бъде тълкуван като означаващ нещо и малко по малко може да се намесим предполагайки, че там има знак“.
  • Taurent Danon-Boileau: „Лично за мен, ако детето не иска да прави нищо по време на сесията, аз не се намесвам. Свикнал съм да го правя в работата си като психоаналитик. Но, това ме навежда на следните изводи:
  • Показва, че ние не се изморяваме, когато мислим върху собствените си идеи.
  • Показва, че гребането срещу цялата социална система, която ви кара да бъдете притиснати от времето е много хубаво, но все пак, ако детето е в същото положение както преди десет години, може би не е за вас…

Всичко това е истина. Заставам от позицията на психоаналитик, което означава да нямам спомени, очаквания и да започвам тогава, когато нещо се случи. Това е нагласа. Вярвам, че това е дълбоко психоаналитична нагласа.“

  • Bernard Golse: „Когато… може би… добре… Чувствителен съм към това, което ми казвате, тъй като публиката трябва да почувства, че приемаме напълно да подкрепим нашите убеждения“.
  • Taurent Danon-Boileau: „Ако изпеете кратка песен и аутистичното дете не се почувства зле от това, значи нещо се е случило. Сигурно ще ми кажете, че за това не е нужен психоаналитик. Да, ако не използвате песента като обучителен метод. Да, ако смятате, че след всичко случило се не ме е грижа за това, какво ще направи детето с нея. Ако изглежда, че е заинтересовано, ние правим това и наблюдаваме какво ще се случи по-нататък. Или не го виждаме.

Фундаменталната точка в нагласата ми като психоаналитик, уважаващ тези деца, е да абдикирам от идеята за прогрес. Повярвайте ми, това не е лесно… Моят аналитичен идеал изисква от мен да изоставя този план, но се оказва, че принадлежа към общество, в което ми се плаща, за да давам грижа. Разбира се, аз съм в конфликт, но като аналитик трябва да съм в състояние да издържа, или да си намеря друга работа, тъй като той е в основата на нашата аналитична практика“.

Нямам възможността и правото да коментирам работата на колегите. Но, мога да обясня как ние, специалистите от Българска школа за психоанализа, работим с тези деца. Подходът ни е психоаналитичен, защото стъпваме и разглеждаме наблюдаваното именно през призмата на тази теория. Но, сме много критични към използваните техники, които са еклектични. Именно затова, след като се изготви диагностиката на детето, се прави ИНДИВИДУАЛЕН план за работа, съобразен с неговата психична възраст, интереси и актуални потребности. Наблюдението за нас е важно, тъй като ни дава информация за състоянието на детето, но не е единственото, което правим в заниманията с него. Ние се сближаваме и изграждаме доверие, развиваме интересите му, преодоляваме съпротивите по отношение на говорната дейност, изграждаме навици, социални умения, стремейки се да уеднаквим психичната и хронологичната му възраст.

Що се отнася до системата ПЕКС, широко рекламирана във филма: тя е начин за алтернативна комуникация, като вместо да каже думата, детето се насърчава да подаде съответната картинка. В обучението по нея се преминават общо шест фази: отначало се учи да подава картинката на предмета, който иска, след това да прилага наученото на различни места, да избира между две и повече картинки, да подрежда картинките така, че да образува изречение, да подава картинка, в отговор на въпрос от възрастния. Речта се появява в шестата фаза, когато детето се учи да назовава обекта от картинката. В нашата работа не използваме тази система, тъй като смятаме, че тя работи по-скоро за развитие на зрителната памет, отколкото за речта.

Друг аспект, който искам да засегна, е тезата, че психоаналитичната теория за състоянието не е променяна от близо век, поради което се счита за остаряла. Досега не съм попаднала на материал, който аргументирано да оборва психоаналитичната теория. Според мен корекции се налагат в случаите, когато има дефект. Ако причината е истинна, проявленията ще са различни в отделните случаи, но в основата си механизмът ще е един и същ.

Що се отнася до съвременните американски научни изследвания, показващи, че аутизмът се дължи на неврологично смущение, ще се позова на ЗАКОНА ЗА ПСИХОФИЗИЧНИЯ ПАРАЛЕЛИЗЪМ, който гласи, че физиология и психика са две автономни системи, които функционират едновременно и оказват взаимно влияние. Оттук няма как психичните промени да не окажат въздействие върху физиологията и обратно. Но тук питаме коя е причината за тези промени, защото практиката показва, че когато се отстрани тя, следствията от нея изчезват. Занимавам се около десет години с детска психоанализа и мога да кажа, че се наблюдава „мода“ в прокламираните теории за причините за аутизма. Само преди десет години, когато масово се заговори за децата – индиго, аутистите бяха приемани като част от тях – деца на новото хилядолетие, които са дошли на Земята, за да променят обществения строй. Не една или две са били майките, които са идвали при нас озарени от идеята, че детето им е специално и има свръхестествени способности. Скоро (само за около година – две) тази теория залезе също толкова внезапно, колкото се появи. След това през този път преминаха теориите, че ваксините в бебешка възраст водят до аутизъм, че тежките метали около нас също могат да го отключат, че някои съставки в храната ни, като глутена и казеина, също водят до него; че аутизмът е следствие на дефект в двадесетия ген, или в хромозома 17, мутации на сперматозоидите, или аномалия в горната темпорална линия, отклонения в нивата на хормоните допамин и серотонин и др. Най-новата теория, която в последните месеци завладя обществото е, че причината за аутизма може да е дефицит на витамин Б12. Медицината категорично изключва психичния фактор и въпреки своя огромен напредък, все още не може да открие физиологична причина. Дали и биологичното обяснение на аутизма не е просто пример за това така, както допреди 122 години хистерията е била приемана за изцяло неврологично заболяване? Бъдещето ще покаже!

С целия филм може да се запознаете тук:

0 0 Гласувай.
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
Зреди всички коментари