Българска школа за психоанализа

Всеки прави грешки в живота си и невинаги осъзнава последиците и влиянието, което имат върху най-близките му хора. Егоцентричната природа на човек го кара да възприема поведението си за правилно и много рядко да се обръща към себе си с въпроса дали вината не е в него. Тук не става въпрос да не отстояваш позицията си, или непрекъснато да се питаш: „Къде сгреших?”. По-скоро да можеш да отчиташ реално обстоятелствата около себе си и да намираш баланса между двете страни.

Моят път надолу

Преди да започна лична психоанализа несъзнавано обвинявах родителите си за всички грешки, които съм допуснала през юношеството. Трудно ми бе да видя другата страна на монетата. Намирах причината за неуспехите си единствено в това, че са ме изпратили да уча в друг град. Новата среда изискваше полагането на много усилия, срещу които имах съпротива. Tъй като бях дете, чийто  потребности бяха презадоволени, естествено поех по пътя на най-малкото съпротивление, изпитвайки само удоволствие.

Няколко години се носех по течението без да имам цел, която да следвам. Бягах от часовете, тъй като децата знаеха повече от мен. Получавах слаби оценки, което разбиваше илюзорната ми представа, че съм можеща и знаеща. Нямах ограничения за излизането и посещаваните места. Родителите ми не подозираха, че не се прибирам вечер и не ходя на училище. Представях им втори бележник, който подкрепяше положителната ми светлина. През цялото време ми имаха доверие и задоволяваха капризите ми. Получавах пари за учебници, уроци, курсове, които използвах за пътуванията си до София и Варна, ходих на екскурзия в Европа, получих компютър. Не осъзнавах, че това, което ми се дава, е възможност за израстване и развитие. Разбирах само онова, което исках, пречупвайки го през призмата на отхвърлено дете. Приемах, че са длъжни да ми дават всичко, което искам.

Когато истината излезе наяве

Цялата тази кула от лъжи се сгромоляса с цялата си сила в десети клас, когато истината за бягствата се разбра. Трябваше да повтарям класа. Тогава все още не разбирах какви чувства са изпитали родителите ми. Можех само да се самосъжалявам и да ги използвам за обекти, в които да катексирам неудоволствието си.

Позицията, която заеха бе единствената, която можеше да ме изкара от пропастта. Ясно ми показаха, че съм ги разочаровала и не виждат смисъл да ми помагат повече. Майка ми ме вземаше с нея да разпитвам дали мога да продължа в същото училище, за да видя последиците от поведението си. Искаше аз също да преживея срама, който тя носеше и да видя какви грешки съм допуснала. Наложиха ограничения върху личното ми време, които никога не съм имала. Спряха ме от квартирата и забраниха излизането след училище. Поставиха ме в ситуация, в която да реша какво да правя оттук нататък, без тяхната подкрепа и доверие.

Пътят нагоре

Неудоволствието, което изпитах при влизането ми в новия клас и напрежението, което съществуваше между мен и родителите ми, ме мотивира да погледна реалния си образ. Тоест, че не всичко се получава лесно и трябва да положа усилия, за да изградя положителен образ в очите на другите. Тогава за пръв път свалих „розовите очила”. Взех решение да превърна илюзията в истина. Вече имах ясно поставена цел, както и стъпки, които да реализирам. За оставащите години успях да подобря успеха си и да завърша. Знаех какво искам да уча след това и ме приеха.

С течение на времето успях да възвърна положителното отношение на родителите си към мен и да изградя наново доверието помежду ни. Започнах да поемам отговорност за постъпките си. В мое лице видяха дъщерята, която са искали и с която могат да се гордеят.

По време на психоанализата стигнах до причината за поведението ми. Бе продиктувано от желанието да ги накажа, че не съм желано и обичано дете, което несъзнавано съм приела с изпращането ми да уча в друг град. Естествено, това ми служеше и за оправдание на мързела и бързото отказване пред трудностите. Ако отговорността за причината за състоянието ми е наполовина от родителите, другата част трябваше да се поеме от мен. Съзнателно го разбирах, но несъзнавано не можех да го приема. Много пъти сме обсъждали поведението ми и съм съжалявала за моите грешки, но не можех да осъзная какво точно са изпитали. Можех да предположа, но не можех да го почувствам. Това правеше извиненията ми неистинни.

Да усетиш другия

Скоро присъствах на консултативен процес, в ролята на наблюдател. Жената, която бе в ролята на клиент, сподели за проблем с дъщеря си, която е в пубертета. Постъпките на детето много наподобяваха моите, а жената притежаваше някои черти на майка ми. В процеса на разговор тя сподели чувствата си: че е наранена и не може да приеме поведението ѝ. Опитваше се да разбере как може собственото ѝ дете да я манипулира, използва за свое удоволствие и държи отговорна за собствените грешки.

Тогава за пръв път изпитах вина за държанието си спрямо моите родители. Проецирайки образа на майка ми върху жената и разпознавайки се в нейното дете, осъзнах възможностите, които съм имала благодарение на тях. Осъзнах и негативните последици от поведението ми. Изпитах неудоволствието, което е преживяла. За първи път почувствах потребност да ѝ се извиня. Знаех, че съм ги използвала по същия начин, без да се запитам какви усилия им струва или как се чувстват. Знаех, че чрез поведението си ги наказвам за техните грешки, но в тази ситуация го изпитах.

Като че за първи път освободих подтиснатата си емоция към тях. Проведеният телефонен разговор освободи натрупаното напрежение през годините, в следствие на изпитваната вина. Засили емоционалната ми връзка с тях. Агресията се трансформира в любов и признателност за всичко, което са ми дали.

За истинското значение на прошката

Обикновено в религиозните учения се говори за силата на прошката и нуждата на човек от разкаяние за направените грешки. Самата прошка се разбира като мисловен духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гнявраздразнение и негодувание. Насочени са към друг човек, заради сторени от него нежелани действия. Прошката не означава потискане на тези чувства, а напълното освобождаване от тях. Става, чрез осъзнаване на причините, довели до появата им и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване. Прощаването има значение най-вече за прощаващия. Все пак, той се освобождава от негативните чувства и добива отново възможност за обективна преценка на фактите.

В християнския църковния календар прошката се свързва с т.нар. „Неделя сиропустна” (Сирни заговезни, Прошка, Прошка неделя) – последният ден преди началото на Великия пост. Идеята е, че преди началото му, човек трябва да е простил и да е получил прошка от ближните. Всъщност традицията, свързана със Сиропустната неделя, е преди всичко знак – опрощението трябва да е неотменима част от духовния живот на християнина.

Хората искат опрощение, за да могат да продължат напред. Важно е да се има предвид, че идеята е насочена към вярващите, които в действителност могат да осъзнаят вината си и да поемат последиците за своите грешки. Катарзисът се постига, когато изразът „Извинявай!” е породен от потребността да се каже. Не по принуда, или за да се успокои Свръх Азът, в частта съвест. Когато човек успее да приеме тези грешки, тогава ще предприеме съответните действия и ще получи нужния ефект. Хората, които са до него, ще различат истината. Така се изгражда емоционалната връзка между тях и се продължава напред.      

Десислава Александрова

Десислава Александрова

2023 © Всички права запазени. Изработка на сайт
ЗАПИСВАНЕ ЗА КУРСОВЕ, КОИТО ОРГАНИЗИРАМЕ