За влиянието на детския инат върху възрастните

За влиянието на детския инат върху възрастните

Детският инат е темата, която несъмнено вълнува всеки родител. Мисля, че всички ние (родители и специалисти) сме се сблъсквали с него редица пъти. При едни децa е често срещан, при други – по-рядко, но едва ли има такива, които никога не са проявявали инат в дадена ситуация. Фрази като „Не!“, „Не искам!“, „Няма!“ и др. са добре познати на всички. Действия, обратни на това, което казваме – също.

Инатът е нормален процес, през който преминава всяко едно дете. Обикновено е по-изострен в периода след втората година, тъй като този възрастов етап се свързва с все по-голямата автономия, която детето изпитва вследствие на натрупаните опит, знания и умения спрямо заобикалящата среда. С появата на личното местоимение „аз“ се засилва и инатът. Наричайки себе си в първо лице, насочва към това, че то вече разбира, че не е едно цяло с мама. Осъзнава себе си като отделна личност. Именно това самоосъзнаване води до потребността за все повече независимост от другите. Поради това този възрастов период често се нарича „малък пубертет“. Чрез инатa детето се стреми да отстои своята позиция и така да заяви себе си пред другите.

Не са малко случаите, в които родители казват „Не мога да се оправя!“, „Не издържам вече!“, „Не знам как да постъпя!“, „Голям инат е!“ и т.н. Несъмнено появата, честотата и интензитетът му са трудни за овладяване. Често те стават тревожни, стресирани и/или ядосани от факта, че не знаят как да постъпят. Това, от своя страна, им носи чувства на безпомощност, напрегнатост и нервност. Потопени в тези негативни преживявания и натрупан безуспешен опит, някои от тях се „предават“ пред силата на ината. Редовното съгласяване с всички желания на детето им помага да избегнат едни евентуални викане, плач, тръшкане и други присъщи поведенчески реакции.

Да, съгласието наистина помага да се избегне цялото това моментно неудоволствие, но какво всъщност носи в дългосрочен план? Погледнато в перспектива, родителското „да“ на всяко пожелано нещо всъщност вреди. Тази вреда е двустранна, т.е. рефлектира както върху родителя, така и върху детето. Минусът на това, да бъдем винаги позволяващите е, че губим своя авторитет. Превръщайки се в либералния родител, контролът, който осъществяваме, и който е наша отговорност, се изплъзва от ръцете ни и започва да се поема от детето. Така постепенно двете роли се обръщат. Определени ежедневни ситуации започват да се дирижат от сина/дъщерята.

Последствията за самото дете са в това, че желанията му често прерастват в прищевки, от които няма нужда и не иска толкова много, колкото действително твърди. Стига се до презадоволяване и неизграждане на качества като отговорност и релевантна на ситуацията оценка: „Аз заслужавам ли наистина това, което ми се дава/купува постоянно?“. Такова разсъждение, разбира се, отсъства поради причината, че дори и да не заслужава, в крайна сметка го постига чрез ината.

Иначе казано, в детето се натрупва опит, който винаги му напомня какво се е случвало преди, когато попадне в сходна ситуация  и как да направи така, че да получи това, което иска като краен резултат. Този модел започва да набира все по-голяма сила и става устойчив. Оформя се една илюзорна визия: „Аз винаги заслужавам, независимо какво правя и/или как се държа. Всички са длъжни да изпълняват моите желания и правят това, което аз искам.“ Колкото повече се трупа подобен минал опит, с времето той се затвърждава и става устойчива характерова черта.

В началото на статията обясних, че детският инат е нещо напълно нормален и всяко дете преминава през това. Ние, възрастните, също се борим с нашите собствени съпротиви. Механизмът е един и същ, но проявленията и поведенческите ни реакции, в отговор, са различни.

Детският инат не би трябвало да е нещо, което да ни стряска и тревожи. Точна, ясна и конкретна методика, която винаги да се прилага с еднакъв успех, няма. Ако при едно дете работи даден метод, за който сте чули и/или прочели, не е задължително условие, че и при вашето ще проработи в същата степен, със същия успех. Това е така, защото всяко едно дете е различно и уникално само по себе си. Всичко това прави процесът на овладяването му труден, но в никакъв случай невъзможен. Първата фундаментална крачка по пътя към преодоляването му се състои в разбиране, търпение, постоянство и упорство от страна на възрастния, които ежедневно да проявява във взаимоотношенията си с детето.

0 0 Гласувайте.
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
Зреди всички коментари