Българска школа за психоанализа

Работя с деца и техните семейства от около дванадесет години. Пред очите ми се разви епидемията от деца с аустично състояние… която продължава своята прогресия и към днешна дата. Но, това, което ми прави впечатление в последно време, е зараждането на една друга вълна от деца с явни девиантно поведение. Ще дам няколко примера.

Случаи от практиката

1. Момиче на шест години, единствено дете в семейството, избягва от занималня, тъй като са ѝ направили забележка да не взема играчка от ръцете на друго дете, което първо я е взело и си играе с нея. В разговора с детето, на въпроса: „Защо избяга?“ тя съвсем спокойно ми отговори: „Защото искам. Ще правя каквото си искам. Учителката не може да ми каже нищо. И ти не можеш!“

2. Момче на седем години, единствено дете в семейството, със заявен проблем: проблемно поведение в училище. След като му правя забележка да не си качва краката на пейката, изпада в криза, в която ме заплашва: „Ще взема един нож и ще ти изрежа и кожата, и мускулите, докато останат само костите ти!“ На въпроса откъде знае за това, отговоря: „От книжката за човешкото тяло, която имам вкъщи.“ Последваха заплахи как ще вземе пушка и ще ме застреля и др.

3. Момче на седемнадесет години, първородно дете, доскоро живеещо с родителите си в Англия. Осъжда ги за психически тормоз. Тамошните социални служби му осигуряват подслон, нормални условия за живот и работа със специалисти. Въпреки това той продължава да търси контакт с тях, като ги обвинява и изнудва за пари. След като момчето влиза в болница семейството изоставя всичко и се прибира в България. В разговор с майката, тя споделя: „Прибрахме се тук, защото осъзнахме, че законите в Англия не ни позволяват да го спасим!“

Анализ

Няма да навлизам в подробности за семейната история. Това, което обединява и трите случая е, че става дума за обгрижвани и дори презадоволени деца. Родителите приемат, че да се справят успешно с ролята си означава да са винаги добри, търпеливи, да обясняват много, да разбират детето, да задоволяват потребностите му, да помагат и др. В същото време това, което обединява и трите деца е, че смятат, че светът се върти единствено около тях, другите са длъжни да им задоволяват потребностите и капризите, да проявяват снизхождение, че заслужават всички блага, дори да не са положили нужните усилия за тях. Деца, които не следват правила и в крайна сметка са неадаптивни, тъй като искат да са лидери и са със самомнение, че им се полага да са такива, но нямат необходимите качества и умения. Щом видят реалността реагират със силна агресия.

Когато се сблъскаме със случаи на девиантно поведение, специалистите обикновено търсим травми и агресия в семейството. Но, дали другата крайност не е също толкова деструктивна?

Ще направя препратка към общественото ни и социално развитие. С падането на социалистическия строй дълги години всичко, което бе продукт на западния свят, се приемаше за най-доброто за нас. Грабеше се от тази култура с „пълни шепи“, като нейната идеализация бе за сметка на омаловажаването на нашата. А смятам, че традиционните ни семейни ценности и начин на възпитание не са само грешни. Дали увеличаването на девиантните случаи на деца с подобна първопричина не е следствие и на това влияние? Няма лошо да почерпиш от опита на друг, но ако го изпълниш със свое собствено съдържание и пречупиш през собствения опит и народопсихология. Затова, според мен въпросът не е: „Как ще ги стигнем американците?“, а „Дали е нужно изобщо да ги стигаме?“

Ирена Киркова

Ирена Киркова

2023 © Всички права запазени. Изработка на сайт
ЗАПИСВАНЕ ЗА КУРСОВЕ, КОИТО ОРГАНИЗИРАМЕ