Защо си вземаме домашен любимец?

Защо си вземаме домашен любимец?

Любовта към животните е често срещано чувство, което показва, че човекът има положително отношение към света и в частност – живите същества. В живота на всяко дете настъпва етап, в който иска да има домашен любимец, обикновено котка, куче или хамстер, което да отглежда вкъщи. Това е начин да подражава на възрастните – както мама и татко се грижат за него, така и тo да се грижи за някого. Желанието може да се активира и от конкуренцията с другите връстници – притежанието му несъмнено придава нов статус на детето – като че ли има най-хубавата играчка. Индиректно им показва, че то е разбрано, изслушвано и значимо за своите родители, които въпреки неудобствата, които би създало отглеждането на животинчето, са решили да удовлетворят желанието му. Животното е безценен другар в игрите, тъй като като живо същество реакциите му никога не може да се предвидят и затова играта с него никога не е една и съща. Това я прави винаги интересна. В игрите с него децата се учат как да се държат с живите същества около себе си: да не ги мачкат прекалено, да отчитат и уважават желанията им. Присъствието в живота им е и един начин, по които може да се развие отговорността и постоянството.

Нерядко се срещат млади двойки, живеещи на семейни начала или тепърва влезли в брак, които решават да отглеждат домашен любимец. Общият живот спомага за реализирането на една основна човешка потребност – да създадат свое семейно гнездо. Следващата крачка е да имат дете. И ето – те са заедно всеки ден, правят общи планове, мечтаят, учат се на общ живот. Всичко това несъзнавано активира потребността да създадат наследник, да оставят нещо след себе си. Когато това желание съзнателно се потиска, или изобщо не се допуска до съзнанието, тогава се предприема компромисен вариант. Както детето, така и животното е малко, сладко и има нужда от ежедневни грижи. Както собственикът дарява любов, така и то го прави. В същото време отговорността към него не е толкова голяма, колкото към детето. За отглеждането му не е нужно да се прави компромис с интересите и целите на собствениците. Затова животното се явява предпочитан вариант. Може да се каже, че отглеждането му е нещо като генерална репетиция за младите, в която се вижда доколко може да съвместяват грижите си за благото на трети.

Старите хора (особено когато е останал само единият от тях) често третират домашния любимец като жив човек: общуват с него, разказват за преживяванията си. Тук то изпълнява ролята на близък приятел, за когото се грижат и който им отвръща със същото. Това донякъде дава и цел в живота им, осмисля деня им. За някои от тях отглеждането му е начин, по който да поправят грешките, които са допускали в миналото със собствените си деца. Не са редки случайте, в които към кучето или котето са много по-внимателни, разбиращи, приемат по-философски несгодите, с които понякога е свързан общия им живот.

Световноизвестно е свърването на неомъжените жени на средна възраст с отглеждането на котки. Тук животното може да е заместител на детето или съпруга. Аналогично като с възрастните също се търси другар, с когото да споделят и да третират като част от семейството. Много от тях споделят, че искат някой да ги посреща на вратата, когато се прибират вечер в празното си жилище. Съществуването на животното донякъде осмисля живота им, дарява им нежност и внимание (което се очаква от най-близките). То е компромисен вариант, който задоволява частично потребността от семейство и дете. Животното е най-близкия до човека другар, като в зависимост от възрастта и доминиращия дефицит може да е партньор в играта, заместител на семейството или определени членове от него.

Вашият коментар