Българска школа за психоанализа

Практиката показва, че преобладаващата част от случаите на деца, които са потърсили нашите услуги, родителите са хората, които решават кога ще е последната среща. Всеки има своите критерии относно това, колко и каква помощ иска да получи. Някои са дошли, защото детето не говори. Разрешаването на този проблем е доминираща потребност. Оттук, когато детето започне да изказва думи и словосъчетания, потребността им бива задоволена. С това намалява мотивацията им да продължим срещите, макар то все още да няма знанията и уменията, характерни за връстниците му, или да не е готово за постъпване в масово заведение. Ние можем да изкажем аргументираното си мнение (ако ни бъде позволено), но нищо повече.

Има и втора група родители, които търсят помощ до самия финал на работата. В този случай ние сме хората, които определят кога ще е последната среща. В настоящата статия ще разгледам този вариант, от гледната точка на преживяванията на специалиста.

Нашите преживявания

Несъмнено силно е удовлетворението от работата. Не се преживява като еуфория, а спокойно наслаждение на резултатите. Резултати, за които е работено в продължение на много срещи, които сме си представяли във всяка от тях. Няма да крия, че неведнъж съм сънувала как сядаме с дадено дете и започваме да си говорим. Аз му задавам въпроси, а то отговаря и обратното (диалогът е като с голям човек). Така че случващото се е като „сън наяве“.

Но, в последната среща доминиращо е по-скоро неудоволствието от настоящата раздяла. Сближаването и изграждането на доверие е двустранен процес. Както детето ни приема за близки хора, в чиято компания се чувства прието и разбрано, които задоволяват неговите потребности, така и обратното. Ние също го допускаме до себе си – позволяме си да разкрием детската си роля, да сме спонтанни, открити, истински. Роля, в която, в ежедневието си на възрастни, рядко влизаме.

В отношенията ни, то също задоволява наши потребности: да сме деца, давайки ни възможност да активираме и преживеем наново приятните спомени от собственото ни детство, да наваксаме дефицитите от него. Задоволява потребността ни от професионално развитие, давайки възможност да надграждаме нашите познания и умения. Приемаме го като свое дете, за което се грижим. Връзката ни е събирателен образ на всичките малки победи, които сме постигали във всяка среща. И ние сме хората, които инициираме прекъсването ѝ. Няма как да не ни е мъчно, да не изпитваме носталгия към всички отминали дни.

Правим ретроспекции през цялото време на последната среща. Например, докато казва гатанката се връщаме към всички моменти, в които сме учили животните, да измисляме гатанки, или е казвало някоя смешка. Макар често да сме се ядосвали, или да ни е било трудно, в ретроспекциите преобладават хубавите моменти.

Мило ни е, като го гледаме как играе, докато говорим, дори когато кихне. Искаме да го гушнем и да не го пускаме. Искаме още малко време! Хем сме удовлетворени от факта, че всичките ни усилия са се увенчали с успех; осъзнаваме, че е време да се разделим, хем не искаме все още този момент да настъпи. Най-тежко е, когато го изпращаме… но болката е сладка!

Пожелавам на всички колеги да имат много такива моменти в последната среща!

Ирена Киркова

Ирена Киркова

2023 © Всички права запазени. Изработка на сайт
ЗАПИСВАНЕ ЗА КУРСОВЕ, КОИТО ОРГАНИЗИРАМЕ