В последната среща с детето

В последната среща с детето

Практиката показва, че в преобладаващата част от случаите на деца, които са потърсили нашите услуги, обикновено родителите са хората, които решават кога да приключат срещите ни. Всеки има своите критерии относно това, колко и каква помощ иска да получи. Някои са дошли, защото детето не говори. Разрешаването на този проблем е основната им потребност. Оттук, когато детето започне да изказва думи и словосъчетания, потребността им бива задоволена. С това намалява мотивацията им да продължим срещите, макар то все още да няма знанията и уменията, характерни за връстниците му, или да не е готово за постъпване в масово заведение. Ние можем да изкажем аргументираното си мнение (ако ни бъде позволено), но нищо повече.

Има и втора група родители, които търсят помощ до самия финал на работата. В този случай ние сме хората, които определят кога ще приключим срещите. В настоящата статия ще разгледам този вариант, от гледната точка на преживяванията на специалиста.

Несъмнено силно е удовлетворението от работата. То не е под формата на еуфория, а по-скоро едно спокойно наслаждение на резултатите. Резултати, за които е работено в продължение на много срещи, които сме си представяли във всяка една от тях. Няма да крия, че неведнъж съм сънувала как сядаме с дадено дете и започваме да си говорим – аз му задавам въпроси, а то отговаря и обратното (диалогът е като с голям човек). Така че случващото се е като „сън наяве“.

Но, доминиращо е по-скоро неудоволствието от настоящата раздяла. Сближаването и изграждането на доверие е двустранен процес – както детето ни приема за близки хора, в чиято компания се чувства прието и разбрано, които задоволяват неговите потребности, така и обратното. Ние също допускаме детето до себе си – позволяме си да разкрием пред него детската си роля, да сме спонтанни, открити, истински. Роля, в която, в ежедневието си на възрастни, рядко влизаме.

В отношенията ни, то също задоволява наши потребности: да сме деца, давайки ни възможност да активираме и преживеем наново приятните спомени от собственото ни детство, да наваксаме дефицитите от него; задоволява потребността ни от професионално развитие, давайки възможност да надграждаме нашите познания и умения; приемаме го като свое дете, за което да се грижим. Връзката ни с него е събирателен образ на всичките малки победи, които сме постигали във всяка среща. И ние сме хората, които инициираме прекъсването на тази връзка. Няма как да не ни е мъчно, да не изпитваме носталгия към всички дни, в които сме играли заедно.

Правим ретроспекции през цялото време на срещата – например, докато ни казва гатанката се връщаме към всички моменти, в които сме учили заедно животните, учили сме се да измисляме гатанки, или е казвало някоя смешка, докато се учи. Макар в много моменти да сме се ядосвали, или да ни е било трудно, в ретроспекциите преобладават хубавите моменти.

Мило ни е, като го гледаме как си играе, докато си говорим, или дори когато кихне. Искаме да го гушнем и да не го пускаме. Искаме още малко време! Хем сме удовлетворени от факта, че сме всичките ни усилия са се увенчали с успех; осъзнаваме, че е време да се разделим, хем не искаме все още този момент да настъпи. Най-тежко е, когато го изпращаме… но болката е сладка!

Пожелавам на всички колеги да имат много такива моменти!

0 0 Гласувайте.
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
Зреди всички коментари