Създаване на страхове в децата

You are currently viewing Създаване на страхове в децата

В процеса на развитие на децата родителите се стремят да ги предпазят от наранявания и опасности, за да могат да не изпитат страхове и да ги адаптират към условията на средата. Има задължителни ситуации, към които те се приучват като да се пазят от люлки, да не бъркат в контакти, да не стоят близо до пътя и т.н., с които се съхранява техният живот. Има и такива, в които родителите несъзнавано „създават“ страхове и пречат на малките да се развиват пълноценно. Това се случва веднъж чрез пряко изказване, като „Не тичай, ще паднеш!”, “Не се катери, ще си счупиш нещо!“ и чрез наблюдения над поведението на родителите. Например, ако майката се страхува от тъмното или от насекоми и изрази страха си, детето, на база подражание, ще започне да проявява този страх.

В настоящата статия ще изясня случай от практиката, където ще стане ясно как семейството, без да иска, провокира страхове в децата. Става дума за момиче на 5 години. Майката заяви проблем: агресивно поведение и рязка смяна на настроението на детето, след като разбира, че ще има братче. Наблюдават се изказвания от рода на „Не го искам, махни го“. При нереализиране на определено желание изпада в кризи, като вика и трудно се успокоява. Детето е гледано от майка си, като на две години тръгва на ясла и след това на детска градина. Бащата пътува и не присъства пълноценно в живота на момичето.

При реализиране на “игри на семейство” детето се поставя в ролята на майка и гледа малко бебе. Впечатление прави, че използва изрази като „няма да те оставя, ще се грижа за теб“, в разговора с бебето. При вземане на информация майката споделя, че детето се страхува от това тя да остарее, да умре и от земетресения.  

Тези страхове се предадени. Самото детето няма личен опит за тях. Категориите “старост и смърт” са все още неясни, поради самата му възраст. Затова се насочих към предположението, че детето е чуло споменатите фрази и ги свързва с определени действия, от страна на жената.

В проверката стана ясно, че при конфликт между тях, майката пита: „Какво ще правиш като умра?!“ и напуска стаята. Детето разбира, че ако не направи това, което се иска от нея, майка й няма повече да я обича и ще я остави. Самото то има опит да бъде вземано от баба си на село в продължение на седмица, което при две-тригодишна възраст се отчита като изоставяне.

Тези страхове започват да се засилват след откритието на нейната бременност.  При детето те се изразяват, че тя няма да се грижи за нея, да я обича и ще я остави, заради бебето. Ето информация, споделена от майка, което потвърждава направеното предположение:

„Вечерта тя пожелава да пее и кара майка си да танцува, защото организира тържество. Майка й казва, че не е в състояние да танцува в момента. Детето се сърди и казва, че ако беше тук, баща й щеше да танцува. Обвинява я, че не я обича и не я иска, а тя се старае толкова много. Майка й се ядосва и казва, че ако тя умре, какво ще прави тогава и излиза от стаята.“

Тук се провокира следният конфликт: детето има потребност да получи внимание и да покаже какво може и какво е научила. Майката отказва да реализира желанието й, което веднага провокира изказаните мисли. Несъзнавано приема, че баща й я обича повече, защото той ще танцува. Майка й не я обича, защото тя не иска да го прави. Бебето е причината тя да я остави и да не я обича. Думите и действията на майката след тази сцена допълват изказаните страхове на детето и ги затвърждават. Провокира се чувството на вина и детето започва да и се извинява и да прави нещата, които тя иска, потискайки своите потребности.

По този начин, в яда си и действията си, родителите без да искат „насаждат“ страхове в децата, без да осъзнават, че те ги приемат буквално. В момента детето пречупва всеки отказ, от страна на майка си, за реализиране на някакво нейно желание през тази призма, независимо от конкретните обстоятелства.

Друг случай е с момиче на 8 години, което се страхува от кучета. Детето няма опит да бъде хапано или стряскано. В момента, в който види куче, започва да се дърпа и бяга в друга посока, без да отчита заобикалящата я действителност, като излизане на пътя, минаваща кола и т.н. При вземане на информация се оказа, че детето всяко лято прекарва по няколко седмици на село. Дядото е строг и при нереализиране на някакво нейно желание или действие го заплашва, че ще го даде на кучето, за да го ухапе. По този начин детето изгражда страх, че при неизпълнение очакванията на другите, ще последва изказаното наказание, без да има личен опит. Тези думи са изказвани във възраст, в която то е било малко и е приемало буквално думите на дядо си.

От разгледаните случаи става ясно как много от разпространените фрази, битуващи в обществото, влияят на децата. Няма дете, което да не е чувало поне веднъж, от страна на родител или минаваш човек, че ще бъде взето или дадено, ако не спре да се държи по определен начин. Много от постъпващите при нас родители не могат да си дадат сметка как детето изведнъж е започнало да се страхува да остане само, или обект, който е харесвал изведнъж предизвиква такава тревога в него.

Много от децата се страхуват да извършат самостоятелно определено действие, като обсебват родителите си, настоявайки да им помагат. Мога да дам пример, в който момче на 9 години се страхува да отиде да учи самостоятелно в стаята си, въпреки че родителите са в кухнята. Страховете му се изразяват в това да си измие зъбите, да се качи на горния етаж, без родителите да са до него.

Майката сподели, че се страхува от катастрофи, пожари и земетресения. Това води до ограничаване на момчето, като му забранява да слиза сам пред блока, не му дава да ходи до магазина. Тя е била непрекъснато с него и не го е оставяла да се справи самостоятелно с нещата, характерни за етапите на порастването. По този начин детето се идентифицира с нея и се изгражда като боязлива личност. Липсата на личен опит – да пипне, да хване, да изследва, изграждат неговата неувереност, което се засилва от „наблюдаваните страхове на майката“.  То възприема света около него като нещо страшно и заплашително, с което не може да се справи само, без майка му да му помогне.

По този начин страховете на родителите се предават на децата, като в желанието си да ги предпазят от опасностите, те поставят тенденцията за развитие на една незряла личност, която трудно да се адаптира към условията на средата. Тук може би трябва да се постави въпросът “Кого всъщност предпазваме?” Дали детето, като го лишаваме от личен опит (неразривна част от изграждането на увереността и интелигентността), или себе си от извършване на допълнителни действия, показвайки му как и какво да прави.

Много често съм била свидетел на ограничаване децата да бягат или да се катерят, с цел да не паднат и да се наранят. На пръв поглед действията ни са в името на детето и неговото запазване. Но, ако се опитаме честно да „погледнем“ зад тях, те се свързани с това да бягаме, заедно: да седим прави, докато се катерят, наблюдавайки внимателно всяко тяхно действие и съобразявайки какво може да се случи. Тъй като нашата енергия се влага в реализиране на много повече задачи, допълнителните действия ни уморяват по-бързо. Затова е по-лесно да спестим нашето неудоволствие, ограничавайки движенията на децата, с цел да се съхраним, поставяйки тенденция към създаване на страхове.

Например, ако детето бяга и падне, то ще започне да плаче, защото се е ударило. Широко разпространено е действието да се забрани на детето повторното реализиране на тази дейност. По този начин неговата потребност се забранява, а оттук и овладяването на контрола над собственото му тяло, както и умението да се предпазва от опасности. Вместо това може просто да се провокира да помисли какво може да направи следващия път. Например, карайки го да мисли защо е паднало (гледало е настрани, не е видяло камъка, бягало е твърде бързо) ние развиваме неговата адаптивност, наблюдателност, мислене и т.н.

Това обаче може да се постигне, когато самият родител е преодолял своите страхове, които по пътя на неговото развитие също е „унаследил“, в ролята си на дете, от своите родители. По този начин моделите на поведение, които не сме харесвали, стават огледало при възпитанието на собствените ни деца, а страховете ни – техни спътници.

0 0 Гласувайте.
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
Зреди всички коментари