Българска школа за психоанализа

В процеса на развитие на децата родителите се стремят да ги предпазят от наранявания и опасности. Целта е да не изпитат страхове, чрез кеото да ги адаптират към условията на средата. Има, разбира се, задължителни ситуации, към които се приучват. Например да се пазят от люлки, да не бъркат в контакти, да не стоят близо до пътя и т.н., с които се съхранява техният живот. Има и такива, в които родителите несъзнавано „създават“ страхове и пречат на малките да се развиват пълноценно. Това се случва, веднъж, чрез пряко изказване, като: „Не тичай, ще паднеш!“, „Не се катери, ще си счупиш нещо!“. Втори път – чрез наблюдения над поведението на родителите. Например, ако майката се страхува от тъмното или от насекоми и изрази страха си, детето, на база подражание, ще започне да проявява същия страх. 

В настоящата статия ще представя няколко случая от практиката. Чрез тях ще покажа как семейството, без да иска, провокира страхове в децата.

Първи случай

Момиче на пет години. Заявен проблем: агресивно поведение и рязка смяна на настроението, след като разбира, че ще има братче. Често казва: „Не го искам, махни го!“. При нереализиране на дадено желание изпада в кризи. Детето е гледано от майката, като на две години тръгва на ясла. След това – на детска градина. Бащата пътува и не присъства пълноценно в живота му.

В „игра на семейство“ детето се поставя в ролята на майка и гледа бебе. Използва изрази като: „Няма да те оставя, ще се грижа за теб!“. В последващ разговор майката сподели, че детето изпитва страх от това, че тя ще остарее иумре, както и от земетресения. Момичето няма личен опит за тях. Категориите „старост“ и „смърт“ са все още неясни, поради особеностите на възрастта. Затова се насочих към предположението, че е чуло споменатите фрази. Свързва ги с определени действия, от страна на жената.

При проверката стана ясно, че при конфликт между тях, майката обикновено пита: „Какво ще правиш, като умра?!“. Детето разбира, че ако не направи желаното, тя няма да го обича и ще го остави. Самото то има опит да бъде вземано от баба си на село в продължение на седмица. При две – тригодишните се отчита като изоставяне.

Страховете се засилват след откритието за нейната бременност. Момичето приема, че няма да се грижи за него, обича и ще го остави, заради бебето. Ето извадка от информацията, споделена от майката: „Вечерта тя пожелава да пее и кара майка си да танцува, защото организира тържество. Тя ѝ казва, че не е в състояние да танцува. Детето се сърди и казва, че ако беше тук, баща ѝ щеше да танцува. Обвинява я, че не я обича и не я иска, а се старае толкова много. Майката се ядосва и я пита какво ще прави, ако тя умре.“

Анализ на ситуацията

Провокира се следният конфликт: детето има потребност да получи внимание и да покаже какво може и какво е научило. Майката отказва да я задоволи, което провокира изказаното. Несъзнавано то приема, че бащата я обича повече, защото ще танцува. Майка ѝ не я обича, защото не иска да го прави. Бебето е причина да я остави и да не я обича. Думите и действията на майката, след тази сцена, допълват и затвърждават изказаните страхове. Провокира се чувството на вина. Детето започва да се извинява и прави нещата, които тя иска, потискайки своите потребности.

По този начин, в яда и необмислените си действия, родителите, без да искат, „насаждат“ страхове в децата. Не осъзнават, че вторите приемат ситуацията и казаното буквално. В момента детето пречупва всеки отказ, от страна на майка си през тази призма, независимо от конкретните обстоятелства.

Втори случай

Друг случай е с момиче на осем години, което се страхува от кучета. Детето няма опит да е хапано или стряскано. В момента, в който види куче, започва да се дърпа. Бяга в друга посока, без да отчита заобикалящата го действителност, като това, че излиза на пътя, че преминават коли и т.н. При вземане на информация се оказа, че всяко лято прекарва по няколко седмици на село. Дядото е строг и при нереализиране на някакво негово желание го заплашва, че ще го даде на кучето, за да го ухапе. Така детето изгражда страх, че при неизпълнение очакванията на другите, ще последва конкретното наказание, без да има личен опит. Тези думи са чувани във възраст, в която то е било малко и е приемало буквално казаното от дядо си.

От разледаните случаи става ясно как много от разпространените фрази, битуващи в обществото, влияят на децата. Няма дете, което да не е чувало поне веднъж, от страна на родител или минаващ човек, че ще бъде взето или дадено, ако не спре да се държи по определен начин. Много от постъпващите при нас родители не могат да си дадат сметка как детето изведнъж е започнало да се страхува да остане само. Как обект, който е харесвало, изведнъж предизвиква такава тревога в него.

Трети случай

Много от децата се страхуват да извършат самостоятелно определено действие. В резултат обсебват родителите си, настоявайки да им помагат. Мога да дам пример, в който момче на девет години се страхува да отиде да учи самостоятелно в стаята си, въпреки че родителите са в кухнята. Страховете му се изразяват в това да си измие зъбите, да се качи на горния етаж, без те да са до него.

Майката сподели, че тя самата се страхува от катастрофи, пожари и земетресения. Това е довело до ограничаване на момчето, като му забранявала да слиза само пред блока. Не му е давала да ходи до магазина. Тя е била непрекъснато с него. Не го е оставяла да се справи самостоятелно с нещата, характерни за етапите на порастването. По този начин то се идентифицира с нея и се изгражда като боязлива личност. Липсата на личен опит – да пипне, да хване, да изследва, изграждат неговата неувереност, която се засилва от „наблюдаваните страхове на майката“.  Детето възприема света около него като нещо страшно и заплашително, с което не може да се справи само, без майка му да му помогне.

Анализ

По този начин страховете на родителите се предават на децата. В желанието си да ги предпазят от опасностите, те поставят тенденция за развитието на една незряла личност, която трудно да се адаптира към условията на средата. Тук може би трябва да се постави въпросът: „Кого всъщност предпазваме?“ Дали детето, като го лишаваме от личен опит? А той е неразривна част от изграждането на увереността и интелигентността. Или себе си – от извършване на допълнителни действия, показвайки му как и какво да прави?

Много често съм била свидетел на ограничаване децата да бягат или да се катерят, за да не паднат и да не се наранят. На пръв поглед действията ни са в името на детето и неговото запазване. Но, ако се опитаме честно да „погледнем“ зад тези мотиви се оказва, че имаме съпротива да се движим заедно с него. Не искаме да бягаме, да седим прави, докато се катери, наблюдавайки внимателно всяко негово действие и съобразявайки какво може да се случи. Тъй като нашата енергия се влага в реализиране на много повече задачи, допълнителните действия ни уморяват по-бързо. Затова е по-лесно да спестим нашето неудоволствие, ограничавайки движенията на детето. Целта е да се съхраним, поставяйки тенденция към създаването на страхове.

Това обаче може да се постигне, когато самият родител е преодолял своите страхове, които по пътя на неговото развитие също е „унаследил“ в ролята си на дете, от своите родители. По този начин моделите на поведение, които не сме харесвали, стават огледало при възпитанието на собствените ни деца, а страховете ни – техни спътници.

Десислава Александрова

Десислава Александрова

2023 © Всички права запазени. Изработка на сайт
ЗАПИСВАНЕ ЗА КУРСОВЕ, КОИТО ОРГАНИЗИРАМЕ