Създаване на страхове в децата

You are currently viewing Създаване на страхове в децата

Десислава Александрова

    В процеса на развитие на децата родителите се стремят да ги предпазят от наранявания и опасности, за да могат да не изпитат страхове и да ги адаптират към условията на средата. Има задължителни ситуации, към които те се приучват, като да се пазят от люлки, да не бъркат в контакти, да не стоят близо до пътя и т.н., с които се съхранява техният живот. Има и такива, в които родителите несъзнавано „създават“ страхове и пречат на малките да се развиват пълноценно. Това се случва, веднъж, чрез пряко изказване, като: „Не тичай, ще паднеш!“, „Не се катери, ще си счупиш нещо!“ и втори път – чрез наблюдения над поведението на родителите. Например, ако майката се страхува от тъмното или от насекоми и изрази страха си, детето, на база подражание, ще започне да проявява същия този страх. 

     В настоящата статия ще представя няколко случая от практиката, чрез които ще покажа как семейството, без да иска, провокира страхове в децата. 

   Става дума за момиче на пет години. Майката заяви проблем: агресивно поведение и рязка смяна на настроението, след като то разбира, че ще има братче. Наблюдават се изказвания от рода на: „Не го искам, махни го!“. При нереализиране на дадено желание изпада в кризи, като вика и трудно се успокоява. Детето е гледано от майка си, като на две години тръгва на ясла и след това – на детска градина. Бащата пътува и не присъства пълноценно в живота му.

    При реализиране „игра на семейство“ детето се поставя в ролята на майка и гледа малко бебе. Впечатление прави, че използва изрази като: „Няма да те оставя, ще се грижа за теб!“, в разговора с бебето. При вземане на информация майката споделя, че детето се страхува от това, че тя ще остарее, ще умре, както и от земетресения.  

      Тези страхове се предадени. Самото детето няма личен опит за тях. Категориите „старост“ и „смърт“ са все още неясни, поради особеностите на възрастта му. Затова се насочих към предположението, че е чуло споменатите фрази и ги свързва с определени действия, от страна на жената.

     При проверката стана ясно, че в случай на конфликт между тях, майката обикновено пита: „Какво ще правиш, като умра?!“ и напуска стаята. Детето разбира, че ако не направи това, което се иска от нея, майка му няма повече да го обича и ще го остави. Самото то има опит да бъде вземано от баба си на село в продължение на седмица, което при две – тригодишните се отчита като изоставяне.

      Тези страхове започват да се засилват след откритието за нейната бременност. Момичето приема, че няма да се грижи за него, да го обича и ще го остави, заради бебето. Ето извадка от информацията, споделена от майката, която потвърждава направеното предположение: „Вечерта тя пожелава да пее и кара майка си да танцува, защото организира тържество. Майка ѝ казва, че не е в състояние да танцува в момента. Детето се сърди и казва, че ако беше тук, баща ѝ щеше да танцува. Обвинява я, че не я обича и не я иска, а тя се старае толкова много. Майка ѝ се ядосва и я пита какво ще прави, ако тя умре, след което излиза от стаята.“

    Тук се провокира следният конфликт: детето има потребност да получи внимание и да покаже какво може и какво е научило. Майката отказва да задоволи потребността му, което веднага провокира изказаните мисли. Несъзнавано то приема, че баща ѝ я обича повече, защото той ще танцува. Майка ѝ не я обича, защото тя не иска да го прави. Бебето е причината тя да я остави и да не я обича. Думите и действията на майката, след тази сцена, допълват изказаните страхове на детето и ги затвърждават. Провокира се чувството на вина и детето започва да ѝ се извинява и да прави нещата, които тя иска, потискайки своите потребности.

  По този начин, в яда и необмислените си действия, родителите, без да искат, „насаждат“ страхове в децата, като не осъзнават, че те приемат ситуацията и казаното буквално. В момента детето пречупва всеки отказ, от страна на майка си, за реализиране на някакво негово желание през тази призма, независимо от конкретните обстоятелства.

   Друг случай е с момиче на осем години, което се страхува от кучета. Детето няма опит да е хапано или стряскано. В момента, в който види куче, започва да се дърпа и бяга в друга посока, без да отчита заобикалящата го действителност, като това, че излиза на пътя, че преминават коли и т.н. При вземане на информация се оказа, че то всяко лято прекарва по няколко седмици на село. Дядото е строг и при нереализиране на някакво негово желание го заплашва, че ще го даде на кучето, за да го ухапе. По този начин детето изгражда страх, че при неизпълнение очакванията на другите, ще последва конкретното наказание, без да има личен опит. Тези думи са чувани във възраст, в която то е било малко и е приемало буквално казаното от дядо си.

    От разгледаните случаи става ясно как много от разпространените фрази, битуващи в обществото, влияят на децата. Няма дете, което да не е чувало поне веднъж, от страна на родител или минаващ човек, че ще бъде взето или дадено, ако не спре да се държи по определен начин. Много от постъпващите при нас родители не могат да си дадат сметка как детето изведнъж е започнало да се страхува да остане само, или как обект, който е харесвало, изведнъж предизвиква такава тревога в него.

    Много от децата се страхуват да извършат самостоятелно определено действие, като обсебват родителите си, настоявайки да им помагат. Мога да дам пример, в който момче на девет години се страхува да отиде да учи самостоятелно в стаята си, въпреки че родителите са в кухнята. Страховете му се изразяват в това да си измие зъбите, да се качи на горния етаж, без те да са до него.

   Майката сподели, че тя самата се страхува от катастрофи, пожари и земетресения. Това е довело до ограничаване на момчето, като му забранявала да слиза само пред блока; не му е давала да ходи до магазина. Тя е била непрекъснато с него и не го е оставяла да се справи самостоятелно с нещата, характерни за етапите на порастването. По този начин то се идентифицира с нея и се изгражда като боязлива личност. Липсата на личен опит – да пипне, да хване, да изследва, изграждат неговата неувереност, която се засилва от „наблюдаваните страхове на майката“.  Детето възприема света около него като нещо страшно и заплашително, с което не може да се справи само, без майка му да му помогне.

    По този начин страховете на родителите се предават на децата, като в желанието си да ги предпазят от опасностите, те поставят тенденция за развитието на една незряла личност, която трудно да се адаптира към условията на средата. Тук може би трябва да се постави въпросът: „Кого всъщност предпазваме?“ Дали детето, като го лишаваме от личен опит (неразривна част от изграждането на увереността и интелигентността), или себе си – от извършване на допълнителни действия, показвайки му как и какво да прави.

     Много често съм била свидетел на ограничаване децата да бягат или да се катерят, за да не паднат и да не се наранят. На пръв поглед действията ни са в името на детето и неговото запазване. Но, ако се опитаме честно да „погледнем“ зад тези мотиви се оказва, че имаме съпротива да се движим заедно с него: да бягаме; да седим прави, докато се катери, наблюдавайки внимателно всяко негово действие и съобразявайки какво може да се случи. Тъй като нашата енергия се влага в реализиране на много повече задачи, допълнителните действия ни уморяват по-бързо. Затова е по-лесно да спестим нашето неудоволствие, ограничавайки движенията на детето, с цел да се съхраним, поставяйки тенденция към създаването на страхове.

     Например, ако то бяга и падне, ще започне да плаче, защото се е ударило. Широко разпространена  практика е да се забрани повторното реализиране на тази дейност. Така неговата потребност се забранява, а оттук и овладяването на контрола над собственото му тяло, както и умението да се предпазва от опасности. Вместо това може просто да се провокира да помисли какво може да направи следващия път. Например, карайки го да мисли защо е паднало (гледало е настрани, не е видяло камъка, бягало е твърде бързо) ние развиваме неговата адаптивност, наблюдателност, мислене и т.н.

    Това обаче може да се постигне, когато самият родител е преодолял своите страхове, които по пътя на неговото развитие също е „унаследил“ в ролята си на дете, от своите родители. По този начин моделите на поведение, които не сме харесвали, стават огледало при възпитанието на собствените ни деца, а страховете ни – техни спътници.

0 0 Гласувайте.
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
Зреди всички коментари