Създаване на страхове в децата

Създаване на страхове в децата

В процеса на развитие на децата, родителите се стремят да ги предпазят от наранявания и опасности, за да могат да не изпитат неудоволствие и да ги адаптират към условията на средата. Има задължителни ситуации, към които те се приучват като да се пазят от люлки, да не бъркат в контакти, да не стоят близо до пътя и т.н., с които се съхранява техния живот. Има и такива ситуации, в които родителите несъзнавано „създават“ страхове в тях и пречат на малките да се развиват пълноценно. Това се случва веднъж чрез пряко изказване, като „Не тичай, ще паднеш!; Не се катери, ще си счупиш нещо!“ и чрез наблюдения на децата над поведението на родителите. Например, ако майката се страхува от тъмното или от насекоми и изрази страха си, детето на база подражание ще започне да проявява този страх.

В настоящата статия ще разгледам случай от практиката, където ще стане ясно как семейството, без да иска провокира страхове в децата. Става дума за момиче на 5 години. Майката заяви проблем  агресивно поведение и рязка смяна на настроението на детето, след като момичето разбира, че ще има братче. Наблюдават се изказвания от страна на детето „Не го искам, махни го“. При нереализиране на определено желание изпада в кризи, като вика и трудно се успокоява, като това поведение започва да се наблюдава след разбиране, че ще става кака. Детето е гледано от майка си, като на две години тръгва на ясли и след това на детска градина. Бащата пътува и не присъства пълноценно в живота на момичето.

При реализиране на игри на семейство, детето се поставя в ролята на майка и гледа малко бебе. Впечатление прави, че започва да се използват изрази като  „няма да те оставя, ще се грижа за теб“, в разговор с бебето. При вземане на информация от страна на жената, майката споделя, че детето се страхува от това тя да не остарее, да не умре и от земетресения.  

Тези страхове се предадени и самото детето няма личен опит за тях. Категориите като старост и смърт са все още неясни, поради самата възраст на детето и не се разбират както ние бихме могли. Затова се насочих към предположението, че детето е чуло споменатите фрази и ги свързва с определени действия от страна на жената.

При проверката на това стана ясно, че при конфликт между тях, майката я провокира да реализира желанието от нея действия като казва: „Какво ще правиш като умра!“ и напуска стаята в която са. Детето разбира този израз, че ако не направи това, което се иска от нея, майка й няма повече да я обича и ще я остави. Самото то има опит да бъде вземано от баба си на село в продължение на седмица, което при две, три годишна възраст се отчита като изоставяне и изгражда разбиране, че майка му не го иска и не го обича.

Тези страхове започват да се засилват след разбирането за нейната бременност.  При детето те се изпълват с това, че тя няма да се грижи за нея, няма да я обича и ще я остави, заради бебето. Ето извадка от думите, които тя казва на майка си, което потвърждава направеното предположение:

„Вечерта пожелава тя да пее и кара майка си да танцува, защото организира тържество и я кани. Майка й казва, че не е в състояние да танцува в момента. Детето не се задоволява и казва, че баща й щеше да танцува. Започва да я обвинява, че не я обича, не я иска, мрази я, а тя се старае толкова много. Майка й се ядосва и казва, че ако умре, да я види какво ще прави тогава и излиза в другата стая.“

Тук се провокира следния конфликт. Детето има потребност да получи внимание и да покаже какво може и какво е научила. Майката отказва да реализира желанието й, което веднага провокира изказаните мисли. Несъзнавано навързва, че баща й я обича повече, защото той ще танцува. Майка й не я обича, защото тя не иска да го прави. Бебето е причината тя да я остави и да не я обича. Думите и действията на майката след тази сцена допълват изказаните страхове на детето и ги затвърждават. Провокира се чувство на вина и детето започва да и се извинява и да прави нещата, които тя иска, потискайки своите потребности.

По този начин в яда си и действията си родителите без да искат „насаждат“ страхове в децата си, без да осъзнават, че те ги приемат буквално. В момента детето пречупва всеки отказ от страна на майка си, за реализиране на някакво нейно желание през тази призма, независимо от конкретните обстоятелства.

Друг случай е с момиче на 8 години, което се страхува от кучета. Детето няма опит да бъде хапано или стряскано. В момента, в който види куче, започва да се дърпа и бяга в друга посока, без да отчита заобикалящата я действителност, като излизане на пътя, минаваща кола и т.н. При вземане на информация се оказа, че в процеса на развитие детето всяко лято прекарва по няколко седмици на село. Дядото е строг и при нереализиране на някакво нейно желание или действие от страна детето го заплашва, че ще го даде на кучето, за да го ухапи. По този начин детето изгражда страх, че при неизпълнение на очакванията на другите, ще последва изказаното наказание, без да има личен опит за това. Тези думи са изказвани във възраст, в която детето е било малко и е приемало буквално думите на дядо си.

От разгледаните случаи могат да се изведат как много от разпространените фрази, битуващи в обществото влияят на децата. Няма дете, което да е чувало поне веднъж от страна на родител или минаваш човек, че ще бъде взето или дадено, ако не спре да се държи по определен недопустим от нас начин. Много от постъпващите при нас родители не могат да си дадат сметка как детето изведнъж е започнало да се страхува да остане само, или обект, който е харесвал изведнъж предизвиква такава тревога в него.

Много от децата се страхуват да извършат самостоятелно определено действие и комплекс от такива, като обсебват родителите си, да им помагат в реализирането им. Например мога да дам пример, в който момче на девет години се страхуваше от това да отиде да учи самостоятелно в стаята си, въпреки че родителите са в кухнята. Страховете му се простираха в сфери, като това да си измие зъбите, да се качи при детето на горния етаж, без родителите да са до него.

В събраната информация от майката самата тя сподели, че се страхува много от катастрофи, пожари, земетресения. Това води до ограничаване на момчето, като му забранява да слиза сам пред блока, не му дава да ходи до магазина. По време на развитието му е била непрекъснато с него и не го е оставяла да се справи самостоятелно с нещата, характерни за етапите на порастването. По този начин детето се идентифицира с нея и по пътя на подражание се изгражда като боязлива личност. Липсата на натрупване на личен опит – да пипне, да хване, да изследва изграждат неговата неувереност, което се засилва от „наблюдаваните страхове на майката“.  Детето започва да възприема света около него като нещо страшно и заплашително, с което не може да се справи сам, без майка му да му помогне и да е до него.

По този начин страховете на родителите се предават на децата, като в желанието си да ги предпазят от опасностите, те поставят тенденцията за развитие на една незряла личност, която да се адаптира трудно към условията на средата около тях. Тук може би трябва да се постави въпроса кого всъщност предпазваме? Дали детето, като го лишаваме от личен опит (неразривана част от изграждането на увереността и интелигентността), или себе си от извършване на допълнителни действия, показвайки му как и какво да прави. Много често съм свидетел на ограничаване на деца да бягат или да се катерят, с цел да не паднат и да се наранят. На пръв поглед действията ни са в името на детето и неговото запазване. Но ако се опитаме честно да „погледнем“, зад тях, те се свързани с това да бягаме, заедно с тях, да седим прави докато се катерят, наблюдавайки внимателно всяко тяхно действие и съобразявайки какво може да се случи. Тъй като, нашата енергия се влага в реализиране на много повече задачи, допълнителните действия ни уморяват много по-бързо. Затова е по-лесно да спестим нашето неудоволствие, ограничавайки движенията на децата, с цел да се съхраним, поставяйки тенденция към създаване на страхове.

Например, ако детето бяга и падне, то ще започне да плаче, защото се е ударило. Широко разпространена е действието да се скара и забрани на детето, повторното реализиране на тази дейност. По този начин неговата потребност се забранява, а оттук и овладяването на контрола над собственото му тяло, както и умението да се предпазва и наблюдава за опасности. Вместо това може просто да се провокира какво може да направи следващия път, за да не се стигне до тази ситуация. Например, карайки го да мисли защо е паднало (гледало е настрани, не е видяло камъка, бягало е твърде бързо) ние развиваме неговата адаптивност, наблюдателност, мислене и т.н. само с едно конкретно действие.

Това обаче може да се постигне, когато самият родител е преодолял своите страхове, който по пътя на неговото развитие също е „унаследил“ в ролята си на дете от своите родители. По този начин моделите на поведение, които не сме харесвали стават огледало при възпитанието на собствените ни деца, а страховете ни – техни спътници.

Вашият коментар