Никога не е късно да кажеш „Извинявай!”, когато правиш грешки

You are currently viewing Никога не е късно да кажеш „Извинявай!”, когато правиш грешки

Десислава Александрова

     Всеки прави грешки в живота си и невинаги осъзнава последиците и влиянието, което имат върху най-близките му хора. Егоцентричната природа на човек го кара да възприема собственото си поведение за правилно и много рядко да се обръща към себе си с въпроса дали вината не е в него. Тук не става въпрос да не отстояваш позицията си, или непрекъснато да се питаш: „Къде сгреших?”, а да можеш да отчиташ реално обстоятелствата около себе си и да намираш баланса между двете страни.

   Преди да започна лична психоанализа несъзнавано обвинявах родителите си за всички грешки, които съм допуснала, по време на ученическите си години. Трудно ми бе да видя другата страна на монетата и намирах причината за неуспехите си единствено в това, че са ме изпратили да уча в друг град. Тази нова среда изискваше полагането на много усилия, срещу които проявявах съпротива. И тъй като бях дете, на което всички  потребности са презадоволени, естествено поех по пътя на най-малкото съпротивление, което да ми носи само удоволствие. Няколко години се носех по течението без да имам цел, която да следвам. Започнах да бягам от часовете, тъй като децата знаеха повече от мен и получавах слаби оценки, а това разбиваше илюзорната представа, която имах за себе си, че съм можеща и знаеща. Нямаше ограничения за излизането и местата, които да посещавам. Родителите ми не подозираха, че не се прибирам вечер или, че не ходя на училище. Пред тях се представяше допълнителен бележник, който подкрепяше положителната светлина, в която се възприемах. През цялото това време те ми имаха доверие и задоволяваха всички капризи. Получавах пари за учебници, уроци, курсове, които използвах за пътуванията си до София или Варна, изпратиха ме на екскурзия в Европа, получих компютър. Тогава не осъзнавах това, което ми се дава, като възможност за израстване и развитие. Разбирах само онова, което ми се искаше да разбера, пречупвайки го през призмата на отхвърлено дете, а родителите ми бяха длъжни да ми дават всичко, което искам.

   Цялата тази кула от лъжи и заблуди се сгромоляса с цялата си сила в десети клас, когато истината за бягствата се разбра и трябваше да остана да повтарям класа. Тогава все още не разбирах какви чувства са изпитали родителите ми. Можех само да се самосъжалявам и да ги използвам за обекти, в които да катексирам 
неудоволствието си.

     Позицията, която заеха бе единствената, която можеше да ме изкара от пропастта, в която се намирах. Тогава ясно ми показаха, че поведението ми е разочароващо и не намират смисъл да ми помагат повече. Майка ми ме вземаше с нея да разпитвам дали мога да продължа в същото училище, за да видя последиците от поведението си, преживявайки срама, който тя носеше. Наложиха ограничения, които никога не съм имала по отношение на личното ми време. Поставиха ме в ситуация, в която трябваше да реша какво да правя оттук нататък, без да разполагам с тяхната подкрепа и доверие. Спряха ме от квартирата и забраниха излизането след училище.

    Неудоволствието, което изпитах при влизането ми в новия клас и напрежението, което съществуваше между мен и родителите ми, ме мотивира да погледна реалния си образ т.е., че не всичко се получава лесно и трябва да се положат усилия, за да си изградиш положителен образ в очите на другите. Тогава за пръв път свалих „розовите очила”, с които се виждах, и взех решение да превърна илюзията в истина. Вече имах ясно поставена цел, както и стъпки, които да реализирам, за да успея. За оставащите години успях да подобря успеха си и да завърша. Знаех какво искам да уча след това и ме приеха.

     С течение на времето успях да възвърна положителното отношение на родителите си към мен и да изградя наново доверието между нас. Започнах да поемам отговорност за постъпките си и това подобри отношенията ни. В мое лице видяха дъщерята, която са искали и с която могат да се гордеят. По време на психоанализата стигнах до причината за поведението ми, а именно, че постъпките ми са продиктувани от желанието да ги накажа, че не съм желано и обичано дете, което несъзнавано съм приела с изпращането ми да уча в друг град. Естествено, това ми служеше и за оправдание на мързела и бързото отказване пред трудностите в началото. Ако отговорността за причината за състоянието ми е наполовина от родителите, другата част трябваше да се поеме от мен самата, което съзнателно разбирах, но несъзнавано не можех да приема. Много пъти сме обсъждали поведението ми тогава и съм съжалявала за постъпките си, но не можех да осъзная какво точно са изпитали. Можех да го предположа, но не можех да го почувствам, което правеше извиненията ми неистинни.

   Скоро присъствах на консултативен процес в ролята на наблюдател. Жената, която играеше ролята на клиент, сподели за проблем с дъщеря си, която е в пубертета. Постъпките на детето много наподобяваха моето поведение в този период, а самата жена притежаваше някои черти на собствената ми майка. В процеса на разговор тя започна да споделя своите чувства, че е наранена от нея и не може да приеме поведението ѝ. Опитваше се да разбере как може собственото ѝ дете да я манипулира, използва за собственото си удоволствие и държи отговорна за грешките, които е допуснало. Тогава за първи път изпитах вина за държанието си спрямо моите родители. Проецирайки образа на майка ми върху жената и разпознавайки се в нейното дете, осъзнах възможностите, които съм имала благодарение на тях, и негативните последици от поведението ми. Изпитах неудоволствието, което е преживяла. За първи път почувствах потребност да ѝ се извиня. Знаех, че съм ги използвала по същия начин за собствено удоволствие, без да се запитам какви усилия им струва или как се чувстват от това. Знаех, че чрез поведението си ги наказвам за техните грешки, но в тази ситуация го изпитах.

     Като че за първи път освободих подтиснатата си емоция към тях и почувствах нужда да ги видя и да им се извиня. Обаждането ми по телефона и проведения разговор освободи натрупаното напрежение през годините, в следствие на изпитваната вина и засили емоционалната ми връзка с тях. Агресията, която бях насочила към тях, се трансформира в любов и признателност за всичко, което са ми дали.

   Обикновено в религиозните учения се говори за силата на прошката и нуждата на човек от разкаяние за грешките си. Самата прошка се разбира като мисловен духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гнявраздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава потискане на гнева и раздразнението, а напълното освобождаване от тях, чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение.

    В християнския църковния календар прошката се свързва с т.нар. „Неделя сиропустна” (Сирни заговезни, Прошка, Прошка неделя) – последният ден преди началото на Великия пост. Идеята е, че преди началото на този най-важен за християнството пост, човек трябва да е простил и да е получил прошка от ближните си. Всъщност традицията, свързана със Сиропустната неделя, е преди всичко знак – опрощението трябва да е неотменима част от духовния живот на християнина във всеки един момент.

    Хората искат опрощение, за да могат да продължат напред. Тук е важно да се има предвид, че идеите в тези религии са насочени към вярващите, които в действителност могат да осъзнаят вината си и да поемат последиците от грешките си. Катарзисът се постига, когато израза „Извинявай!” е породен от потребността да се каже, а не по принуда, или за да се успокои Свръх Азът в частта си на съвест. Когато човек успее да приеме грешките си, а не само да ги разбира, тогава ще предприеме съответните действия и ще получи нужния ефект, а хората, които са до него, ще различат истината. По този начин се изгражда емоционалната връзка между хората и се продължава напред, чрез поставяне на новото начало.      

0 0 Гласувайте.
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
Зреди всички коментари